Консултацията е част от проект „Отворени умове“, осъществяван от сдружение „Общество Адаптация“ в рамките на Програма за подкрепа на НПО в България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство, договор № 14/30.01.2014 г.

Проблем:
Здравейте! Ще се опитам да бъда кратка, но изчерпателна. Майка ми е с диагноза параноидна шизофрения. Тя е на 61г. а първото и влизане в болница, доколкото знам е било, когато е била на 17. От тогава е влизала в толкова много различни болници и по толкова много пъти, че всички вече я познават и отказват да я приемат. В момента живее заедно с баща ми, на село. Нямат брак, но живеят на семейни начала от около 20-25 години. В момента моята майка е в страшна криза. Тормози баща ми, съседите и хората от селото. Обикаля по къщите, чупи прозорци, хвърля камъни, крещи по хората, ходи чисто гола по улиците и изобщо е много страшно. Всички обвиняват баща ми за нейната болест, защото по техни думи „тя не била такава преди“. Аз, като човек, който е израстнал с тези двама души, много добре знам, че майка ми винаги си е била такава, но някога кризите и просто бяха през по-голям период от време. А да не говорим, че има и черно на бяло доказателство от коя година е започнала да се лекува-година, в която дори не е познавала моят баща. Но това е друга тема. Майка ми се нуждае от постоянно настаняване за лечение. Говорили сме с полиция, с болници, но никой не поема отговорност и всеки се оправдава с „това не е наша работа“. В болниците, в които е била досега, отказват да я приемат. Тя също отказва да се лекува, твърди, че не е болна.
Жената е кожа и кости в момента, а циганите на село се опитват да я подучат да изгони баща ми от къщата. Лично съм чувала този разговор, можете ли да си представите… Жената наистина се нуждае от помощ, но нещата стават прекалено бавно. Има подадеда жалба, след време ще има и дело, на което ще решат да я настанят принудително за лечение. След 6 месеца ще мине на комисия, ще я пуснат и всичко отначало. Това се е повтаряло безброй пъти. Аз съм в безизходица, наистина. Страхувам се, че докато всичките тези инстанции се мотаят, или майка ми ще нарани някого, или просто ще бъде намерена в някоя канавка и цялата история ще стане просто поредната сензация в новините. Нужно ли е да се стига до там?…

Предприети действия:

Семейство:

Приятели:

Решаващи моменти:

Работа:

Очаквания:
Единственото, за което Ви моля е да ме запознаете с моите права, като родинина на човек с такова заболяване. Да ми обясните главните процедури за настаняване, като се има предвид, че аз не съм попечител на майка ми. Кметът на нашето село е нейн попечител, защото аз нямах навършени 18 години, а братята и сестрите ми не искаха да се занимават. Буквално. Искам да знам има ли някакъв начин да се ускорят процедурите и да се направи нещо?

Здравейте,

Първо искам да изразя съпричастността си към страданието на майка ви и цялото ви семейство! Ще се радвам, ако успея да бъда поне малко полезен в намирането на решение за вашите проблеми. Те за съжаление, засягат голяма част от хората с тежки психични разстройства и техните близки. Също така за съжаление, без подкрепата на държавата, институците и обществото като цяло, възможностите на роднините и самите пациенти за подобряване на сегашната ситуация не са особено големи. А всички знаем, че понястоящем държавата, нейните институции и обществото като цяло са в криза, размерите на която надхвърлят способността ни да ги обхванем в цялата им комплексност и дълбочина.

Но ето и моят отговор по същество…

Ваше право е да познавате добрите практики в грижите за хора с тежки и рецидивиращи психични заболявания (каквото е заболяването на майка ви). Ваше право е да сигнализирате отговорните институции за провала на системата да посрещне адекватно нуждите от помощ и грижа, произтичащи от заболяването на майка ви. Ваше право е да мобилизирате потенциала на общността си и чрез инструментите на гражданското общество да се опитвате да се борите със съществуващите лоши практики в същата тази „грижа”. Ваше право е да търсите и получавате разбиране и подкрепа от сънародниците си, да се сдружавате с други роднини и близки на хора с психични заболявания и заедно да се опитвате да променяте съществуващите практики към по-добри. Ваше право е да давате гласност да усилията си и с помощта на независими медии да разобличавате лошите практики, на които се натъквате в опитите си да осигурите необходимите лечение и грижи за майка си. Ваше право е да бъдете непримирима и да настоявате, да изисквате институциите да предприемат необходимите мерки – законодателни и административни, насочени към промяна на сегашната ситуация, такава, каквато случаят на майка ви показва.

Що се отнася до отказа на близката психиатрична болница да хоспитализира майка ви, въпреки очевидните признаци за влошаване в психическото й състояние, нека ви запозная с възможностите, които сегашното законодателство, и по-специално Законът за здравето, дава на лечебните заведения. Законът позволява и дава власт на лечебните заведения и медицинските екипи в тях да задържат (хоспитализират) и лекуват по спешност (без разпореждане на прокурор или съдебно решение в първите 24 часа) всеки, при който квалифициран специалист (лекар) е установил наличие на медицински показания за това, тоест наличие на остро или внезапно възникнало психично разстройство, налагащо оказване на незабавна медицинска помощ. Разпореждането за хоспитализация по спешност идва от ръководителя на лечебното заведение, към което е насочен пациентът. Друг е въпросът, че лекарите, респективно ръководителите на лечебни заведения, масово отказват да използват тази власт, дадена им от законодателя и да поемат отговорност за решенията си, като вдигат рамене в поза на заучена безпомощност и се оправдават със същия този закон. И понеже никой в България не уважава законите и не ги познава, хората приемат това за факт и започват да се възмущават от законите, а не от ръководителите на лечебните заведения, които отказват да упражнят дадената им от закона власт.

Спешно състояние е остро или внезапно възникнала промяна в здравето на човека, която изисква незабавна медицинска помощ (чл. 99 от Закона за здравето). Спешна помощ се оказва независимо от наличието или не на здравноосигурителни права по реда на задължителното здравно осигуряване. Според закона спешната помощ се финансира от държавата, а не от НЗОК.

Всяко лечебно заведение е длъжно да извърши възможния обем медицински дейности при пациент в спешно състояние независимо от неговото гражданство, адрес или здравноосигурителен статут. При невъзможност за осигуряване на необходимия обем дейности, ако състоянието на пациента позволява, той се настанява в най-близкото лечебно заведение, което разполага с необходимите условия за това. В случай на пренастаняване на пациент от едно лечебно заведение в друго се прилагат всички медицински документи за извършени диагностични, консултативни и лечебни дейности, обобщени в епикриза. Не се допуска транспортиране на пациент, ако транспортът или свързаните с него обстоятелства водят до неоправдано висок риск за здравето и живота му.

Спешната психиатрична помощ е съвкупност от медицински правила и дейности, които се прилагат спрямо лица с очевидни признаци за психично разстройство, когато поведението или състоянието им представлява пряка и непосредствена опасност за собственото им здраве или живот или за здравето или живота на други лица. Спешна психиатрична помощ се оказва от центровете за психично здраве, лечебните заведения за стационарна психиатрична помощ, психиатричните отделения или клиники към многопрофилните болници и центровете за спешна медицинска помощ. (чл.153 от ЗЗ)

Според чл. 154 на същия закон, когато състоянието на пациента налага продължаване на лечението след овладяване на спешното състояние, ръководителят на лечебното заведение взема решение лицето да бъде настанено временно за лечение за срок не по-дълъг от 24 часа, като уведомява незабавно близките на пациента за това. По изключение срокът по ал. 1 може да бъде продължен еднократно с не повече от 48 часа с разрешение на районния съдия. При необходимост от вземане на решение за провеждане на задължително лечение ръководителят на лечебното заведение незабавно внася в съда мотивирано искане за това, придружено със становище за психичното състояние на лицето, изготвено от психиатър.

Тоест, Законът дава на лекарите не просто право, а ги задължава да оказват помощ винаги, когато е налице спешно състояние до неговото овладяване. Под „овладяване” на спешното състояние следва да се разбира достигане на състояние, в което вече е малко вероятно да настъпят тежки и/или необратими усложнения или смърт поради състоянието на пациента. Проблемът тук е с установяването на „спешното“ състояние. Ако лекарят не иска (или не може) да поеме отговорност, то той няма да диагностицира „спешно“ състояние и ще освободи пациента с някакъв формален, псевдоклиничен или чисто административен аргумент.

В заключение, законът си е закон, а керванът си върви. Все пак всички ние, в ролята си на граждани, можем и трябва да опитваме да постигнем по-голямо съответствие между закона и отклоненията от него в реалния живот. Ето защо лично вие, в качеството си на гражданин, имате право да сигнализирате институциите, на първо място Министерството на здравеопазването, но също така Министерството на вътрешните работи, което отговаря за системата от спешни повиквания чрез тел. 112, Националния Омбудсман, Комисията по здравеопазване към Народното събрание, Комисията за защита от дискриминация, различни правозащитни организации, национално представените пациентски организации, но също така и самата Европейска комисия. Разбира се, търсете съдействието на медиите за усилване на ефекта от вашите интервенции. В рамките на проект „Отворени умове” имате възможност да се консултирате безплатно и с юрист по поставения от вас проблем. Горещо ви препоръчвам да се възползвате от тази възможност.

В случай на необходимост от допълнителни разяснения, не се колебайте да се свържете с екипа на проекта или да поставите своя въпрос като коментар под настоящата публикация.

____________________________
Вие сте консултирани от д-р Владимир СОТИРОВ