Консултацията е част от проект „Отворени умове“, осъществяван от сдружение „Общество Адаптация“ в рамките на Програма за подкрепа на НПО в България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство, договор № 14/30.01.2014 г.

Проблем:
Здравейте, това, което искам да опиша аз не считам за проблем, но известен брой хора около мен изказват такова мнение. Става въпрос за това, че с моята половинка прекарваме по-голямата част от свободното си време заедно. Работим на различни места, но ходим заедно на работа, защото сме с еднакво работно време, в почивките си съвпадаме и се разхождаме заедно, понякога с една приятелка, понякога само двамата. Прибираме се заедно поради същата причина, работим близо един до друг и с едно и също работно време. Спортуваме заедно след работа, ходим на фитнес, там се виждаме и с други приятели. Не ме разбирайте погрешно, ние не се контролираме изобщо, НАИСТИНА, аз не понасям подобно нещо, той също, на нас просто ни е хубаво заедно, допълваме се, имаме си много общи теми и мечти, имаме си наши шеги, закачаме се постоянно. Аз имам приятели, но от работа тренировки и задължения нямам много време за тях, но се старая да им отделям време и се виждаме, макар и не чак толкова често. С половинката ми сме женени от 1 година, но имаме връзка почти от 10 години, все още нямаме деца, но се надяваме скоро и това да се случи.

Предприети действия:
Както споменах по-горе, аз не смятам, че имаме проблем, но явно отстрани изглеждаме като сраснати, аз не мисля, че това е така, защото имаме и своите моменти всеки за себе си. Редуваме се в разходките на кучето ни, рядко го разхождаме заедно. Аз излизам с мои приятелки от време на време,най-често в почивните дни обичам да излизам и с майка ми, много сме близки и с нея ни е хубаво да си говорим, споделям и много. Той пък обича да пазарува и съм му оставила тази дейност, защото аз не изгарям от радост да го правя, имам предвид ежедневните неща за вкъщи, наистина му е като хоби. Ходи на село с родителите си от време на време, излиза с брат си(докато си е в България) и колегата си от от време на време. Но най-честите, ежедневни неща наистина ги правим заедно.

Семейство:
За майка ми и баща ми това е втори брак, имат деца от предишния. Имам брат и сестра от баща ми и сестра от майка ми. Израснала съм със сестра ми от майка, с нея сме си близки,с другите почти не, така ни се стече живота. В момента с половинката ми живеем при моите родители, но правим всичко възможно след време да станем самостоятелни.

Приятели:
За родителите си вече описах основно, с майка ми съм много близка, обичаме да си говорим или да излезем на разходка, сестра ми със семейството си живее извън страната. Когато са си тук си излизаме двете, понякога и трите с майка, тя много ни е радва и обича да ни вижда заедно. Мъжа ми (аз не обичам да го наричам така, за мен той е моята половинка) често контактува с родителите си и с брат си (когато си е в страната, а това е по-често отколкото сестра ми. Двете двойки (ние двамата и брат му с неговата приятелка) обичаме да се събираме и да излизаме. От време на време се виждаме с нашите кумове и с нашите кумци. Имам си и приятелки от училище, с които се виждам понякога, имам приятели кучкари, с които се сближих покрай разходките с кучето. Всеки е зает и трудно си съвпадаме, но се виждаме от време на време.

Решаващи моменти:
Най-силно от всичко е приемането ми в университета, това промени светогледа ми, цялата ми същност до онзи момент, промени мисленето ми, амбициите ми, оценката и изискванията за самата мен.

Работа:
Работя в държавна институция на временен договор, работя по проект, свършва той, отивам си и аз. С колегите общо взето се разбираме, мисля, че ме уважават. Но работата вече не ми харесва, промених се, промениха се и стремежите ми.

Очаквания:
Бих Ви помолила да ми кажете според Вас дали отношенията на двама души като нас са нормални и дали всъщност има проблем. Ние се чувстваме добре по този начин, не си пречим, и двамата смятаме така, но не искаме да изглеждаме като лепнати един за друг. Може би моят въпрос не попада в целевата група на вашите теми и се опасявам, че ще решите да не ми отговорите, но все пак ще опитам!

О, вие имате проблем, несъмнено. От моята позиця изглежда, че проблемът ви се състои в това, че другите около вас си позволяват да формулират вместо вас, какъв ви е проблемът. Нещо, което направих и аз току що. Разликата между мен и тях е, че аз бях поканен да направя това

Всеки път, когато се опитваме да кажем на някого какъв му е проблема, без да сме били попитани, ние се превръщаме в насилници. Всеки път, когато даваме съвет на някого, без той да ни е поискал такъв съвет, ние се превръщаме в насилници. Всеки път, когато се опитваме да помогнем на някого, без такава помощ да ни е била поискана, ние се превръщаме в насилници.  Може би думата насилник е твърде силна, но я използвам преднамерено, за да подчертая тенденцията, която мотивира подобен тип „помагане”. Да се произнасяш от името на другия, вместо него, е обезценяващо и дисквалифициращо. Крайните форми на обезценяване и дисквалификация ние наричаме насилие. Всяко поведение чрез което отнемаш човешките права на другия е насилническо поведение по своята същност. Поведение, чрез което се провъзгласяваш за по-способен, по-умел, по-знаещ от този, комуто се опитваш да помогнеш автоматично поставя другия в слаба позиция. Това е поведение на доминиране. Да помагаш не означава да властваш над другия, като му казваш какъв му е проблема и какво трябва да направи. Осособено силно е изразена тази тенденция, ако се опитваш да казваш „истината“ на другия от позиция на последна инстанция, а не като лично, субективно мнение. Например като казваш „Това е лошо, защото зависимостта от другия е нещо лошо“, вместо „Аз не бих направил така, защото мисля, че аз не бих се чувствал добре в подобна връзка“.

Помагането предполага да усилваш другия, да го овластяваш, а не отнемаш от силата му, като го обявяваш (не чрез думи, а чрез поведението си) за неспособен да се погрижи сами за себе си, включително да преценява сам за себе си. Овластяването не става като правиш нещо вместо някой друг, включително не формулираш вместо него проблемите му. Да овластяваш някого означава да зачиташ правото му да живее по начин, по който той е избрал, а ако не си сигурен, че този избор е добър за него да го попиташ „А това добре ли е за теб? Добре ли се чувстваш така? Имаш ли нужда да промениш нещо?” Ако получиш утвърдителен отговор на подобен тип въпроси можеш да продължиш „Мога ли да направя нещо за теб? Искаш ли да разбереш какво бих направил аз, ако бях на твое място?” И ако получиш утвърдителен отговор на подобен тип въпроси-предложения можеш да продължиш да помагаш, като споделиш какво мислеш за ситуацията, в която се намира другия. Всеки, който се опитва да „помага” не по този уважителен и зачитащ начин, се превръща в насилник. Насилник, който отрича волята ни и способността ни да я изявяваме.

Очевидно е, че хората, които утвърждават, че вие имате проблем във връзката си, имат проблем с връзката ви. Очевидно е, че вашата близост ги смущава, обърква, озадачава. Възможно е да изпитват и по-силни негативни емоции, такива като тъга, завист и яд. Наличието на индивидуален проблем може да се дефинира единствено през преживяване за проблем. Индивидуалните проблеми не са теоретично конструирани или логично изведени чрез анализ на ситуацията. Индивидуалните проблеми (включително проблеми в отношенията с другите) са преживелищни феномени. Те се откриват идентифицират със сърцето, а не с разума. С разума можем да търсим решение на проблем, но не и да търсим проблем (защото разум, който търси, намира J) Ако няма преживяване за проблем, ако няма негативно емоционално преживяване, което се усеща отвътре, то тогава не е налице основният критерии за наличие на проблем – негативно преживяване. Този, който преживява „проблемно” дадена ситуация, който изпитва субективен вътрешен дискомфорт, той е човекът с проблем. Какъв е този проблем за хората около вас (за всеки един поотделно) и как точно вашата връзка се превръща в проблем за тях, знаят единствено и само те. Това, което вие можете да правите в тази ситуация, е да ги попитаме какъв им е проблемът Защо и как, вашата взаимна „зависимост” с партньора ви представлява проблем за тях?

Искам да завърша с един цитат, който се приписва на Киркегор: „Всяка истинска способност за помощ започва със смирение пред този, комуто искам да помогна и за това трябва да съзнавам, че желанието на помагам не е желание да властвам, а желание да служа”.

Бъдете здрава и все така щастлива

ПП. Благодаря ви, че опитахте и поставихте този „проблем“ за дискутиране в нашия сайт.

____________________________
Вие сте консултирани от д-р Владимир СОТИРОВ