Консултацията е част от проект „Отворени умове“, осъществяван от сдружение „Общество Адаптация“ в рамките на Програма за подкрепа на НПО в България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство, договор № 14/30.01.2014 г.

Проблем:
Откакто се помня, съм депресивна. Сега съм на 23, от гимназията насам усещам, че нещо не е наред. Преди, когато мислех за терапия изпадах в арогантност и си казвах, че е невъзможно нещо толкова повърхностно да ми помогне. Осъзнавам, че повечето хора намират някакъв начин да се справят с апатията, да бъдат щастливи, без да се налага да го играят пред другите.
Това състояние достига някакви потресаващи дълбочини през може би половин година (с мисли за самоубийство всеки ден по няколко пъти), след това нещо приятно се случва и успявам да се закрепя и да се чувствам удовлетворена. Последно беше така миналата година, когато прекарах половин година в чужбина, под влиянието на непрекъснати стимули се чувствах дори добре.
Върнах се и от около 9 месеца потиснатостта става абсолютно непреодолима, след като установих, че наистина искам просто да умра и започнах да се интересувам от начините за това, реших, че вече не мога да мисля ясно и да се справям сама и започнах да обмислям терапия.
Проблемът е, че нямам работа – въпреки че съм квалифицирана, знам добре 2 езика, имам (почти) завършено висше образование, макар и в безперспективна хуманитарна специалност, имам стажове и специализации, но не и опит. От 3 месеца съм всяка седмица на поне 3 интервюта, никой не ме иска. Изпитвам истинско унижение да говоря с интервюиращите, презирам ги, не съм способна изобщо да „продам“ уменията си и това ме фрустрира и ме кара да се чувствам като от друг свят.
От друга страна трябва да напиша дипломната си работа, а колкото и да ми е интересна темата, изпадна ли в нихилизъм е невъзможно дори да започна.
Генералният проблем е, че не знам какво да правя с живота си. Заминава ми се/не ми се заминава, трябва ми работа/не ми трябва каквато и да е работа, а нещо смислено, искам още да уча/не искам изобщо. Това е досадно, и ме кара да изглеждам пред себе си нерешителна и незнаеща какво иска, наред с усещането за малоценност и нереализираност.
Скоро ми се случи да прекарам около 2 седмици в леглото, без да правя нищо (ако не броим безцелното мотаене в интернет), плачейки.
По принцип аз не съм такава – смятам себе си за много силна, любопитна и интелигентна личност, с множество интереси, хобита и умения, обичам да се забавлявам, да водя интересни разговори и дори да споря. Нищо от това не важи за мен от последните месеци. Имам чувството че просто някой е сложил пред погледа ми истинската реалност, която е грозна, фалшива и безсмислена. Имам усещането, че дори приятелите ми се превръщат в роби на тая реалност.
Мисля, че съм в депресия.

Предприети действия:
Излизам често с хора, с които мога да водя продуктивни разговори – недостатъкът е, че го използвам като оправдание да се наливам с алкохол и впоследствие или се заглушават неприятните мисли, или се усилват.
Чета, слушам разтоварваща музика. Ако въобще реша да стана от леглото (след безкрайно молене на себе си и борба с желанието просто да зяпам тавана) правя упражнения или йога или излизам на разходка (твърде рядко).
Нищо от изброеното няма особен успех.
Преди обичах да рисувам, сега просто си мисля колко хубаво би било ако ми се рисуваше.

Семейство:
Израснала съм в чудесно, много сплотено семейство, родителите ми винаги са се отнасяли с грижа и уважение без да се намесват твърде много в решенията ми. С тях се различаваме в много неща – те са патриархално настроени традиционалисти, откакто се помня изпитвам вътрешен бунт към много от мненията им и ми е трудно да комуникирам с тях, но в общи линии се старая да поддържам отношенията си с тях хармонични и да ги разбирам.
Имам малко по-малка сестра, с която се разбираме прекрасно, говорим много всеки ден, излизаме в общи компании и интересите ни във висока степен съвпадат. Бих я определила като най-близкия си човек.

Приятели:
Имам няколко близки приятели – повечето от които колеги от университета. Останалите, с които преди общувах, силно се редуцираха, а колегите ми вече работят и често не им е до мен. Виждам приятеля си поне 3 пъти седмично.
Въпреки усещането ми за близост с тези хора не изпитвам никакво желание да споделям усещанията си с тях, от една страна заради това, че обикновено не ми се говори, и от друга – може би просто не съм свикнала да споделям. Забелязвам, че им прави впечатление и не са щастливи от това.

Решаващи моменти:
Годините в университета, актьорския опит в гимназията.

Работа:
Безработна съм.

Очаквания:
Насочване към начин за справяне със състоянието – какво прави човекът с депресия, когато вече е осъзнал, че има проблем?

Започва терапия В съвременната медицинска парадигмата под терапия се разбира единствено и само биологична терапия, тоест постигане на терапевтичен резултат чрез директно повлияване на физиологичните процеси, които стоят в основата на нарушените функции, пък били те и психични. Най-широко използваният метод за биологична терапия е фармакотерапията. В парадигмата на клиничната психология под терапия се разбира единствено и само психологическа терапия (психотерапия), тоест терапевтичната цел се постига чрез използване на психологически методи и подходи, без директно вмешателство във физиологичните процеси на организма. Вие споменавате, че сте обмисляла започване на „терапия” но не уточнявате какво имате предвид – медикаментозна терапия или психологическа терапия? Споделяте, че преди време сте мислила за „терапията” като за нещо много „повърхностно” и това отношение ви е попречило да започнете такава.  И понеже не е ясно кой вид терапия намирате за повърхностен, използвам случая да кажа, че медикаментозната терапия е изцяло симптоматична, тоест насочена към облекчаване на депресивните симптоми и по никакъв начин не се занимава и не е насочена към причините за депресията. В медицинския модел всички депресивни състояния, независимо от тяхната генеза, се лекуват по един и същи начин – с антидепресанти. Психотерапията, напротив, търси причините за депресията и се опитва да осветли процесите, водещи до депресивните състояния. Смята се, че самото осъзнаване на тези процеси е по същество терапевтичен резултат. Разбира се, съществуват и по-повърхностни психологически подходи, насочени към облекчаване на състоянието. Те обаче не бива да се наричат „психотерапия” тъй като не водят до излекуване.

В зависимост от нагласите, които носите в себе си към двата терапевтични подхода, можете да се срещнете с психиатър, който да потвърди диагнозата и да обсъдите подробностите относно провеждането на терапевтичен курс на лечение с антидепресант или да се срещнете с психотерапевт за да уговорите започване на психотерапия. Или и двете.

Повече за депресията и методите на лечение можете да прочетете в тази специализирана статия.

____________________________
Вие сте консултирани от д-р Владимир СОТИРОВ