Консултацията е част от проект „Отворени умове“, осъществяван от сдружение „Общество Адаптация“ в рамките на Програма за подкрепа на НПО в България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство, договор № 14/30.01.2014 г.

Проблем:
Синът ми лежа в затвора за контрабанда на наркотици, но не си мислете че е някакъв изпечен престъпник. Просто зарибено муле 6 години. Преди 2 години излезе предсрочно, но два пъти на места му окапва косата от нерви. Излезе с илюзия за нов живот но постепенно се срина от тежкия живот навън и започна употреба на пико което са си правили сами, а след това марихуана. Започна да ме обижда, псува, заплашва, вика, съпругът ми го изгони от вкъщи, но той започна да му се моли че няма къде да отиде и ние го прибрахме в къщи и след няколко дни отидохме на психиатър. Ходихме на две консултации, но той се държеше грубо с лекарката, отказа да направи опит за спиране на наркотиците и тя ни каза, че не може да направи нищо и нямало смисъл да ходим повече. Проблемите за известно време спряха, но след известно време започна да пише някакви странни схеми. От интернет видях за клиниката на д-р Т. и отидохме, но той каза, че този случай не е за него и ни изпрати при д-р С.– психиатър в София. Срещнахме се с нея и тя каза, че за нея диагнозата е параноидна шизофрения, но в най-ранен етап. Говори всичко това пред сина ми и ни посъветва да си намерим лекар в Сливен и той да ни назначи лечение за да е под наблюдение. Намерихме лекар, съпругът ми се срещна с нея но синът ми отказа да отиде. Лекарката каза, че не може нищо да направи и толкова. За известно време спряхме да го уговаряме, той си работеше, но никъде не излизаше освен до работа и за риба с брат си. Постепенно спря да ходи да работи, не излиза от къщи, само до нас на магазина за цигари, не гледа телевизор. От известно време само в интернет слуша музика, разглежда коли. Започна да говори странни неща, поддържа хигиена, но спря да държи на външния си вид. И ние и брат му го уговаряме, че трябва да отидем на психолог, но той отказва и казва, че той е здрав и ние имаме нужда от психиатър. Отказва всякакво посещение при лекар, но вече състоянието му е зле. Живее в някакъв свой свят и ако го питаш нещо той отговаря по странен начин. Страхуваме се да предприемем принудително лечение предвид задържането от полицай. Дали това няма да усложни състоянието заради натоварената му психика от затвора. Той е на 31 години.

Предприети действия:
3 консултации при психолог психиатър в Сливен. 1 консултация при психиатър в София.

Семейство:
Семейството ни е 4 членно като другият ни син е само 1 година и 6 месеца по-голям. Имали сме семейни проблеми но общо взето нищо сериозно докато двамата не се хванали на въдицата, че изведнъж могат да забогатеят. Точно тях ли ще хванат, а им казали, че и да ги задържат ще ги пуснат, нали виждат по телевизията. Другият ми син от 1 година живее с едно момиче и имат близначки на 1 година. Имат две баби и един дядо, които живеят на село, но той отказва да ходи при тях, иначе като ги види ги разцелува и толкова. Усамотява се и не участва в никакви разговори. Брат му понякога го взема за риба но казва, че не след дълго време губи интерес и иска да се прибира.

Приятели:
Аз, съпругът ми, другият ми син, снаха ми.

Решаващи моменти:
Синът ми беше много работлив, пробивен, оправен. Имаме баничарница и те от малки работят. Той винаги е бил палав, но търсеше пазари за стоката и разнасяше с микробус. Просто в училище един негов приятел се е занимавал с такива неща за което скоро разбрахме. И той ги е зарибил.

Работа:
Двамата завършиха електротехникум. След училище започнаха работа в баничарницата. След това замина за Италия за няколко месеца. Баща му го убеди да се върне и започна работа пак при нас. След известно време нещо не се разбраха с баща си и отидоха в Бургас в строителна фирма да прокарват ел. инсталации в нови сгради до задържането.

Очаквания:
Да ни упътите по какъв начин да постъпим и къде да го заведем на лечение. Състоянието му всеки изминал ден се влошава, а той не може да проумее, че е болен. Отказва всякакво посещение при психолог, психотерапевт. Вижда ли са в затвора как връщат психоболни от психиатрия… като зомбита. Това са негови думи в по-ранния етап.

Здравейте,

Изглежда разумно да направите още един опит да убедите сина ви да започне амбулаторно лечение (в домашни условия). Важно е да се избягват всякакви медицински, респективно психиатрични формулировки и квалификации. Трябва да се говори на достъпен, човешки език, с понятия, приемливи за него. Ако той не смята, че има психично разстройство, то тогава се съгласявате с него и също утвърждавате, че няма психично разстройство. Но как тогава да наречем страданието, което очевидно преживява? Как да наречем промяната в поведението ме, която е очевидна и няма как да бъде отречена дори от него? Може би ще се съгласи с понятието „житейска криза“? Или просто „труден период“? А може би дори ще приеме клиничния термин „депресия“, който е придобил гражданственост и се използва като термин от психологията на ежедневния живот. Важно е да не се използват думи като „болест“, „психично разстройство“ и други подобни, ако те предизвикват възражения у сина ви и засилване на негативизма към лечението. Също така, все в този ред на мисли, е важно целта на медикаментозното лечение да се дефинира не като „медицинско лечение“ или лечение на „медицински проблем“ , а като „фармакологична подкрепа за по-бързо възстановяване“. Целта на лечението е да се подобри състоянието му (а не да се „лекува“ някаква абстрактна психична болест). Изобщо, съобщаването на диагнози на този етап не би помогнало на никого. Диагнозата може (и трябва) да се обсъжда тогава, когато пациентът е готов за това и поиска да научи повече за състоянието си, включително да разбере какви са медицинските обяснения за неговото състояние. В този случай лекарят е длъжен да му каже какво според него е естеството на здравословния проблем и с каква медицинска диагноза се обозначават подобни състояния. Но не и преди това. Защото, ако пациентът не е готов да чуе диагнозата си и да я дискутира с лекаря си, се постига обратен ефект. Както се е получило и във вашия случай. Съобщаването на тежки психиатрични диагнози трябва да става внимателно, на малки порции, с грижа и внимание за ефекта, който това може да произведе у пациента и неговите близки. Така че съветът ми е да изоставите медицинските термини и да ги замените с термини от психологията на ежедневния живот – тези, които използват обикновените хора. Така или иначе, колкото и да отрича наличието на психическо разстройство, синът ви не би отрекъл наличието на драстична промяна в начина по който се чувства и в начина, по който взаимодейства с другите и света (по-точно отсъствието на взаимодействие и на желание за такова). Също така можете (и е добре) да споделяте с него собствените си преживявания, собственото си страдание, страхове и притеснения, свързани с промяната в неговото поведение и начин на живот. Ако той не иска да предприеме лечение заради себе си, може би ще бъде по-склонен да направи това заради вас – хората, на които държи и които са неговите единствени приятели. Ето защо е важно всички вие – членовете на неговото семейство: самата вие, баща му, брат му, баби, дядовци, братовчеди, чичовци… всеки, който е загрижен и е в контакт с него, макар и чрез вас, е важно да му говори и да споделя загрижеността си за него и да го подканя да предприеме лечение за да не се стига до задълбочаване и необратимост на състоянието му.

Ако това отново не даде резултат, тогава няма да имате друг полезен ход освен да инициирате процедура за задължително лечение. Важно е, обаче, той да знае, че ще направите това, ако упорито продължава да отказва да се погрижи за здравето си доброволно. В този случай той ще може да избегне оказването на нежелана принуда, защото това, че знае, че предстои разглеждане на въпроса за неговото лечение в съда и го грози принудително настаняване на лечение в психиатрично лечебно заведение, ще му позволи да вземе решение, с което да избегне това, например като започне доброволно амбулаторно (домашно) лечение. Също така той ще получи призовка да се яви доброволно в съда и само ако откаже да направи това, ще бъде заведен принудително от полицаи. Ако той знае това, може да избегне травматичното преживяване с оказване на принуда при завеждане в съда. Изобщо, колкото по отрано знае всичко, което предстои да се случи и колкото по-подробно му е разяснена процедурата, толкова по-голяма вероятност има той да се подготви психически за това, което предстои и да изработи своя собствена стратегия с която да минимизира възможните негативни последици за себе си. Колкото по-неочаквано и изневиделица го му се стовари съдебното заседание, толкова по-травматично би било за него цялото преживяване. Мисля, че най-голямото оръжие срещу емоционалното му травмиране, което вие – неговите близки имате, е добронамереноста, откритостта, честността, почтеността, с която подхождане към него и един към друг в рамките на семейството. Съобщаването на решението ви да подадете молба за неговото лечение не е заплаха, а израз на загриженост и тревога. Вие сте неговите най-близки хора – хората, които го обичат и като такива не сте в състояние да стоите безучастно и да наблюдавате как той страда и погубва бъдещето си чрез отказа си да започне лечение. А това е нещо, което той може да разбере. Независимо от диагнозите. А ако може да разбере, ще може и да прости.

____________________________
Вие сте консултирани от д-р Владимир СОТИРОВ