Консултацията е предоставена в рамките на проект „Активна грижа в общността за хора с тежки психични разстройства”, осъществен с финансовата подкрепа на Европейския съюз чрез Европейския социален фонд по Оперативна програма „Развитие на човешките ресурси 2007 - 2013”, схема ”Социални услуги за социално включване”, Договор № BG051PO001-5.2.06-0217-С-0001.

Инвестира във вашето бъдеще!

Преди 10 години се разведох с мъжа, когото обичах. Беше много трудно,но и невъзможно да издържам повече, тъй като често лежеше в психо-болницата, не се справяше с работата си, дъщеря ми ме предупреди, че ако не го направя, ще отиде да живее при баба си. От тогава бившият ми съпруг е почти непрекъснато в Раднево в психо-болницата. Аз се справих с всички ангажименти в семейството – дъщеря ми е в чужбина студентка, а сина ми догодина завършва отлично немска гимназия.Реализирах се професионално, като бях на доста висок пост, но понякога, въпреки, че не съм забравила ада, в който живеехме, се чувствам виновна, защото не можах да издържа докрай. Не мога да се отърва напълно от това чувство за вина въпреки, че само преди месец дъщеря ми го посети и той й е казал, че с решението за развод съм спасила всички ни. Вие как мислите?

Здравейте,

Появата на психична болест е голямо сътресение за цялото семейство. За децата представлява изключителна трудност да свикнат с мисълта, че човекът, който сега има странно поведение, променено до неузнаваемост, всъщност е техният баща. Децата тъгуват поради факта, че с появата на психична болест те губят един от родителите си, който би трябвало да им дава усещане за постоянна и безусловна сигурност, което пък би им позволило да живеят и се развиват спокойно и пълноценно.

При поява на психична болест рязко се променят отношенията в семейната двойка и това повлиява всички членове на семейството.

Факт е, че от появата на болестта нататък вече нищо в семейството не може да бъде както преди. А това е огромна трудност и изпитание за всички, на които се налага да се грижат и да подкрепят психично болния член на семейството.

Първата трудност, която възниква, е да се приеме в пълния смисъл на думата, че във Вашето семейство “живее” психичната болест, че съпругът Ви преживява не нервни кризи, които ще отминат с времето, а нещо много по-сериозно и трудно поправимо.

Трудно е да се приеме, че разболелият се човек повече няма да се справя както преди с ежедневието и работата си и няма да бъде същият съпруг и баща. Защото настъпва промяна – от човек, който се е грижил за дома и семейството, той се превръща в човек, нуждаещ се от непрекъснати грижи.

Втората трудност сякаш идва с даването на сметка, че с психично болния се случва личностова промяна, при която е възможно засегнатият от болестта индивид да изповядва идеи и вярвания, твърде различни от преди разболяването. Това води до затруднения в отношенията с него.

Когато напрежението в семейството е голямо, е възможно това се отрази на развитието на децата – на уменията им да общуват с връстници, на училищния успех, на самооценката им, на изборите, които правят за себе си.

От писмото Ви оставам с впечатление, че децата Ви са искали развод и сякаш не са издържали на напрежението.

Със сигурност и на Вас ви е било много трудно. Сякаш сте се разкъсвала между дългът да се грижите за съпруга Ви, който несправедливо е сполетян от болестта и, от друга страна, да се погрижите за децата си, които имат потребности, различни от тези да живеят в “семеен ад”.

Също така вероятно сте искала децата Ви да растат сред двамата си родители.

Давам си сметка за огромната “тежест“ и отговорност, която сте носила от това да подкрепяте всички, които се нуждаят от Вашите грижи, и едновременно сама да взимате решение за това, на кого повече да се посветите за сметка на друг.

Подобни решения са изключително трудни, тъй като винаги някой остава ощетен, затова отговорността за тях е огромна и те смятат, че носят вина.

Вероятно също бихте изпитвали вина, ако бяхте взели решение да живеете с мъжа си и това се беше отразило на децата Ви.

Докато сега, разбирам от писмото Ви, децата, както и Вие самата сте се реализирали отлично.

Питам се, ако бяхте взели решение да не се разведете със съпруга Ви, дали бихте имали възможност да се реализирате професионално?

И сега, когато децата бавно се оттеглят от нуждата от грижи и излизат от дома, Вие оставате сама със своите мисли и вероятно това още повече обостря чуденията Ви и чувството за вина по отношение на съпруга Ви.

Мисля, че сте извършила героични подвизи, за да “отгледате” семейството си.