Консултацията е част от проект „Отворени умове“, осъществяван от сдружение „Общество Адаптация“ в рамките на Програма за подкрепа на НПО в България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство, договор № 14/30.01.2014 г.

Проблем:
Здравейте! Пиша относно поведението на дъщеря си понеже много съм притеснена за нея. По принцип е затворена, малко така, има комплекси, че е пълничка и може би от там тръгна всичко. Миналата година точно април месец забелязах, че не излииза никъде, не се интересува от нищо, изпокара се с приятелките си, раздели се с приятеля си (забравих да кажа, че е на 25години, завършила е икономика), започна да се държи странно, да чува гласове, смееше се и такива налудничави моменти. Стъписахме с баща и понеже сме от малък град с големи уговорки отидохме в Сф на психиатър. Понеже тя отричаше, че е болна и отначало трудно започна лечението.

Предприети действия:
Лечение от една година е на ламиктал отначало имаше включен и респолукс около два месеца. Тя беше приета по програма Еразъм и шест месеца беше в Испания, чувстваше се много добре, щастлива, но тук като се върна дали защото е пролет пак започнаха да се отключват тия депресивни епизоди, агресия към родителите, разконцентрираност… Вече една година е на ламиктал, чудим се дали да вземем още едно мнение при психиатър, дали е правилно лечението. Но нямаме още и диагноза засега… за пет посещения при психиатъра той не ни е казал с точност какво е заболяването.

Семейство:
Мога да кажа, че сме с дългогодишен брак, финансово добре, имаме и син, просто нормално семейство.

Приятели:
Познати има много, но подържа връзка с поне 3-4 приятелки постоянно. Засега приятел няма.

Решаващи моменти:

Работа:

Очаквания:
Просто искам да знам цял живот ли ще продължи това лечение, ако ни кажат диагноза БАР? Как ние да се държим към нея, дали може да я отделим самостоятелно да живее? Много съм притеснена за нея, не само аз и близките, и приятелките и…

Здравейте,

Поставяте много важни и трудни въпроси. Специфичното в този случай е, че поставяте въпроси, които касаят здравословен проблем на дъщеря ви. Ще приема, че поставяте тези въпроси от нейно име. Част от тях и подобни въпроси са коментирани в други отговори, поставяни от други посетители на сайта, а също така и в някои от текстовете, публикувани в секцията „Библиотека”.  Горещо ви препоръчвам да разгледате вече публикуваните отговори и други статии.

Тук аз ще коментирам по-подробно въпросът ви за необходимостта от второ мнение. По принцип, винаги е полезно да има второ мнение в случаи, които са диагностично неясни. Добрата клинична практика предполага обсъждане на всеки новодиагностициран случай поне с още един професионалист, обикновено по-опитен и по-добре квалифициран от първия, който е осъществил първоначалния контакт и е извършил първоначалната клинична оценка. Такава практика съществува в някои психиатрични клиники. Пак по принцип, най-добре е второто мнение да бъде от психиатър, който не е зависим по някакъв начин от първия (такава зависимост е налице по подразбиране, ако работят заедно и/или са в йерархични служебни взаимоотношения, тоест единия е подчинен на другия или са в конкурентни позиции; съществува обаче и неформална зависимост, която не може да се подразбира от формалния контекст, но която може да повлияе значимо оценката, например ако двамата са близки приятели или пък са свързани чрез силни негативни емоции…). Обикновено независимите психиатри имат своя собствена частна практика. В идеалния случай би трябвало в публичното пространство да съществуват добри отзиви за тях, направени пряко от техни пациенти.

Добре, но чие мнение относно диагнозата и лечението да вземете предвид като достоверно, особено, ако мненията на двамата психиатри се различават? Мнението, което заслужава доверие е обоснованото мнение. Ако имате възможност да дискутирате въпросите, които ви вълнуват с психиатъра, ако имате неговото търпение и разбиране относно вашата несигурност и тревога, ако усещате неговата подкрепа в порива ви да търсите допълнителна информация, а също така и алтернативни обяснения и възможности за лечение, ако не усещате натиск да приемате неговите препоръки и становища като единствено верни и не се обижда от изразяването на съмнение и несигурност от ваша страна, то вие имате психиатър, на който си струва да се доверите. Ако нямате това усещане, търсете друг.

Може ли да се провежда лечение без да е поставена диагноза? Разбира се, че не. Всяко лечение се предшества от диагностичен процес, който завършва с поставянето на диагноза. Тази диагноза може да има временен, работен характер, но все пак е диагноза. И лекарят е длъжен да съобщи на пациента своето мнение относно диагнозата (при условие, че пациентът поиска да узнае това). Пет срещи са повече от достатъчни за да се проведе този диагностичен процес. Ако психиатърът отказва да обсъжда с пациента си диагностичните хипотези, които формулира в себе си, то няма как да се стигне до информирано съгласие за лечение. А без такова съгласие лечение не може да се проведе. Или ако се проведе, то ще е в разрез с етичните принципи и правила за добра клинична практика. Ако психиатърът има съмнение или несигурност относно диагнозата, той може да назначи временно, симптоматично лечение, от чиито резултати може да се направи косвено заключение за диагнозата. Друг подход в случай на несигурност е да се назначат поредица от консултации и изследвания, включително изследване с психологически тестове, проведено от клиничен психолог за по-прецизна психодиагностика, а също така да назначи поредица от медицински изследвания и консултации с други медицински специалисти (например, изобразително изследване на главен мозък, изследване на ендокринологичен статус, консултация с невролог, ендокринолог и/или друг специалист). Едва след като този диагностичен процес приключи може да се помисли за започване на лечение (в ситуации на спешност този процес на диагностично уточняване е значително интензифициран и е добре да се провежда в клинична среда). Провеждане на продължително лечение (както е във вашия случай), назначено и водено от лекар, без поставена диагноза, е пример за лоша лекарска практика.

В заключение ще припомня, че право на пациента е да иска да получи информация за своето заболяване, а професионално задължение на лекаря е да му предостави такава информация – толкова изчерпателна, колкото е нужно на пациента за да вземе решение за провеждане или не на препоръчваното от лекаря лечение.

Накрая ще препоръчам на вас и дъщеря ви да прочетете два психообразователни текста, предназначени за непрофесионалисти, които съдържат информация на достъпен език за две от най-често диагностицираните сериозни психични разстройства и да видите дали ще съотнесете симптомите на дъщеря си към някое от тях. Дори това да не се случи, чрез тях ще имате основа, на която да стъпите и да формулирате въпросите си следващия път, когато поискате да обсъдите с лекаря диагнозата на дъщеря ви.

Биполярно афективно разстройство
Шизофрения – въпроси и отговори

С уважение,
Д-р Владимир Сотиров