Историите, които психично болните хора се осмелиха да разкажат, извират буквално от сърцата им. Някои от тях се притесняваха. Други не знаеха как да построят изреченията си. Трети се чудиха дали изобщо да се разкрият. Четвърти бяха изключително смели и се осмелиха да напишат за болката и вътрешните им преживявания, които ме разтърсиха. Смятам, че всеки човек, четейки историите им, би намерил в тях нещо свое, би се докоснал до свои трудности и неволи, до чувствеността и крехкостта на психично болните, усещания, които безспорно „живеят” и в здравите хора.
Яна Кацарова, интервюиращ

 

По време на събирането на историите на хора с психична болест и техни близки, в ролята си на интервюиращ, аз имах уникалната възможност да се докосна до много интимни преживявания, свързани с болка, отхвърляне, неразбиране, самота, страх, липса на подходящата подкрепа в определения момент, объркване, неразбиране, ужас и липса на надежда. Красивото е, че разказвайки историите си, хората успяваха да преживеят отново много от тежките моменти, позволявайки ми да ги придружа в това и да се опитам да им създам усещане за подкрепеност и съпреживяване. Аз искам да благодаря на тези хора за това, че ми се довериха и ме допуснаха до своя свят. Усещам, че докосването ми до целия спектър от преживявания промени много неща в самата мен.
Ваня Величкова, интервюиращ

Ще разкажа историята на моя син Константин…

Вилиям Попов

Ще разкажа историята на моя син Константин…

Той е роден 1960 година. В предучилищна възраст започна често да говори за прераждане на човека. Решихме да се консултираме с детски психиатър. Заключението на психиатъра беше, че той не вижда отклонения в психическото му състояние. Запомнил съм, че на въпроса на лекаря – „Как се представяш, Косьо, прераждането на човека?”, той отговори – „Няма да ти кажа, защото и да ти обясня, твоят мозък няма да може да разбере това, което е в моя…”

По време на гимназията той беше отличен ученик. Не сме имали проблеми с училище и поведението му. Интересуваше се от математика, философия и литература. Последните години в гимназията тренираше спортно ходене на 50 км в най-тежкия вариант. Натоварването му беше тежко физическо.

След завършване на гимназията кандидатства във военното училище в град Шумен и Пловдивския университет – специалност математика, и беше приет и на двете места. Тъй като беше задължително да изкара военната служба, през 1978 година постъпи в казарма. По време на престоя му в казармата явно е настъпил сблъсък между неговите идеалистични представи за живота и суровият военен режим. Имаше случай на жесток побой и малтретиране. Всичко това явно е отключило нещо, което е дремело в него. Явно това е било началото на развитието на болестта. Ние, не притежавайки никакъв опит и знание, не бяхме в състояние да разберем какво става. Разбира се, за това са спомогнали и особеностите на институцията, в която той се намираше. Странностите в поведението се усилваха, както в къщи, по време на отпуск, така и в казармата. Стигна се до хоспитализиране в психиатричната клиника на ВМА.

След уволнението избра да постъпи в Пловдивският университет. Там той е изпитвал сериозни затруднения с целия процес, свързан с обучението – заспиване на лекции, трудности в концентрацията и други подобни… Поради всички тези причини, след три месеца трябваше да прекъсне.

С прибирането в къщи започнаха да се усилват по интензитет и честота признаците на болестта: безсъние и превъзбуденост, хиперкинезия, агресивност, суицидни мисли. Спомням си, че имаше желание да си пререже вените и използваше нож, но не му достигаше смелост да го направи. Силно желание за гладуване. Веднъж той гладува по собствено желание 25 дни и на 25-я ден изяде един буркан люти чушки и оживя… Водих го по негово настояване в клиника по гладолечение в Москва, където издържа една седмица и поиска да се върнем. След тежка криза се случи и първото хоспитализиране в психиатрична болница по насилствен начин. След около месец го изписаха в добро състояние и ние занесохме подаръци на лекуващите лекари от благодарност. Това беше началото на един продължителен период на осъзнаване на същността на шизофренията и процеса на нейното развитие. Последва постепенен отказ от приемане на лекарства, влошаване на състоянието, насилствено хоспитализиране, изписване в добро състояние… и отново същия цикъл… Така навлязохме в нормалния цикъл, наречен от мен „иди си – ела си”, за който доста по-късно научих, че е известен в науката като „психиатрия на въртящите се врати”.

Осъзнавайки безсмислието и безполезността на тази ситуация, започнах да обмислям стратегии, при които Константин да остава по-дълго време в психиатрична болница. Вземането на това решение беше много трудно и тежко от емоционална гледна точка, тъй като при него трябва да се балансира между такива противоречиви изисквания, като зачитане на човешки права, хуманност, прилагане на насилие, родителски чувства, съжаление и съпричастност и др. Сега мога да оценя, че макар тази стратегия е една лоша практика, тя е по-добра от всички останали възможни.

След петнайсетгодишно използване на тази „добра практика” през 2006 година реших да експериментирам и натрупам опит в областта на модерните направления в психиатрията – деинституционализация, медико-социално обслужване в общността, ресоциализация. Решението ми се състоеше в прибиране на Константин в къщи и изключване на мисълта за болница. Така вече две години трупам знания и опит в отношенията с различните институции – социални служби, психодиспансер, личен лекар, НЗОК, ТЕЛК, БТК, съседи по местоживеене, дневни центрове и др.

Три са основните причини, направили възможен моят последен експеримент: наличието на избор от ефективни медикаменти, това, че аз и жена ми сме пенсионери, и че по-малкият брат на Константин не е вече в къщи.

Резултатите от този експеримент ще опиша в следващото интервю…

Благодарение на: тридесетгодишния ми опит, професионални занимания с управление на здравеопазването, лични контакти и специализирана литература, достигнах да следните изводи:

  • · Аналогичните случаи в България са от порядъка на 60-70 000, а заедно с най-близкото обкръжение – около 250 000 души. Тази група от хора няма гражданско представителство пред държавни институции;

  • · Аз основах гражданско сдружение „Психохроник”. Няколкогодишната дейност на това сдружение е тема, която тук няма да засегна. След многогодишен натиск пред Министерство на здравеопазването бях включен в националния съвет за психично здраве, като председател на сдружението. Гражданската ми активност в съвета беше трудно понесена от държавната власт и това доведе до определяне на нов състав на съвета, в който граждани вече нямаше.

  • · Продължава тежката грешка на държавните институции и мислещите в крайност психиатри, които смятат, че тоталната деинституционализация е панацея за всички проблеми при дълговременното медико-социално обслужване на хора с тежка хронична психична болест. Това довежда до масовото и неконтролирано изхвърляне на пациенти от психиатричните болници и фактическия отказ от необходимото за тях лечение. На публичното представяне на този проблем и неговото решаване съм посветил моята гражданска активност. Решаването на този проблем изисква големи усилия в две посоки: запазване на психиатричните болници и трансформирането им в отворени центрове за комплексни психично-здравни услуги. В това направление е насочена програмата „Открита психиатрия” – съвместен проект между нашето Сдружение и държавна психиатрична болница – гара Карлуково.

Оставете коментар


* Името, Имейла и Коментар са задължителни
*
Поддръжа се от Студио Кипо