Часовникът звъни в осем, продължавам да лежа. Спирам часовника. Обръщам се на другата страна и продължавам да спя. На няколко пъти поглеждам часовника и продължавам да лежа. Ставам в 10:30, размотавам се половин час и закусвам, гледайки телевизия, и пия лекарствата си. Вземам душ и отивам до магазина за покупки. Прибирам се. Чета стари вестници и попълвам кръстословици, докато слушам радио.

И така докато дойде време за обяд. Обядвам и пак гледам телевизия. Измивам си чиниите… лягам да спя. След това има два варианта – или звъня по телефона на някой приятел и излизаме на разходка; ако не намеря никои – излизам да се разхождам сам. След като се прибера, пак гледам телевизия. Вечерям и пак гледам телевизия и си лягам. Гледането на телевизия е основното нещо, което ми запълва ежедневието.

Дните ми се повтарят ден след ден, седмица след седмица, година след година. Изглежда сиво и монотонно, но всъщност не е така. Моят вътрешен живот е много особен. Едновременно сив и цветен. Чувствам се изолиран и едновременно с това вътре в нещата. Времето ми е изпълнено с напрежение и страх. Живея в свой свят от мечти и блянове и тревоги. Отлагам във времето, всичко което преценявам като неприятно. А за мен често неприятни са съвсем ежедневни, нормални неща, като – подреждането на стаята, почистването на пода или запознаването с нови хора. Новите запознанства ме карат да се чувствам ангажиран, а това ме плаши. В същото време аз чувствам, че имам нужда от нови хора в обкръжението ми.

Страх ме е да се разкривам. Чувствам се уязвим, а имам нужда от близост и топлина. Имам нужда от разговори с хора на моята възраст. Имам нужда от обмяна на мнения, от чужда гледна точка. Имам нужда от жена, с която да бъда интимен, която да ме изслушва, разбира, която да ме гледа в очите и която да ме кара да се чувствам важен и значим. Смятам, че е добре да общувам с хора, които приличат на мен, но също е много важно да разговарям и да получавам обратна връзка от хора с различно и противоположно мнение.

Може да ме разберете, може да не ме разберете… но това си е моят свят.

…………

Размисли

Събуждам се… Размърдвам се… Отварям очи… и… Започвам да се питам: „Продължавам ли да сънувам?… или съм буден? Продължава ли кошмарът на действителността? Или може би това е филм? Може би не съм буден… Може би гледам филм. Чувствам като че ли това не е моята стая, моето легло. Нито моето тяло, нито моите възприятия.

Кой съм аз? Откъде съм? Болен ли съм? Луд ли съм? Аз ли съм?

Ако съм аз и ако съм луд… Защо??! Защо имам тези странни мисли? Тези странни емоции? Защо в мен има толкова много напрежение? Не знам отговора. И даже да го знам, не го харесвам.

Казвам си – Искам да бъда като другите. Да бъда стабилен, спокоен, да бъда хладнокръвен… С други думи – искам да бъда нормален, да изглеждам нормален, да се държа като нормален…

С други, думи искам да имам друга съдба, да ходя на работа, да се оженя, да имам деца, да имам пари. Да имам нормален живот.

Но … струва ли си??? Има ли смисъл? Ако стана нормален, какво ще жертвам?… Няма ли да изгубя свободата си, по начина, по който я имам?… Няма ли да изгубя идентичността си? Ще се наложи ли да сменя възприятието си за света? Ще се наложи ли да изтрия цветната многоизмерна картина на света – света, който аз виждам? Да я заменя за плоска черно-бяла картина? Може би ще кажеш: Картината, която виждат лудите, не е цветна и интересна, но истината е – че тя е шарена, многоизмерна, многопластова.