Историите, които психично болните хора се осмелиха да разкажат, извират буквално от сърцата им. Някои от тях се притесняваха. Други не знаеха как да построят изреченията си. Трети се чудиха дали изобщо да се разкрият. Четвърти бяха изключително смели и се осмелиха да напишат за болката и вътрешните им преживявания, които ме разтърсиха. Смятам, че всеки човек, четейки историите им, би намерил в тях нещо свое, би се докоснал до свои трудности и неволи, до чувствеността и крехкостта на психично болните, усещания, които безспорно „живеят” и в здравите хора.
Яна Кацарова, интервюиращ

 

По време на събирането на историите на хора с психична болест и техни близки, в ролята си на интервюиращ, аз имах уникалната възможност да се докосна до много интимни преживявания, свързани с болка, отхвърляне, неразбиране, самота, страх, липса на подходящата подкрепа в определения момент, объркване, неразбиране, ужас и липса на надежда. Красивото е, че разказвайки историите си, хората успяваха да преживеят отново много от тежките моменти, позволявайки ми да ги придружа в това и да се опитам да им създам усещане за подкрепеност и съпреживяване. Аз искам да благодаря на тези хора за това, че ми се довериха и ме допуснаха до своя свят. Усещам, че докосването ми до целия спектър от преживявания промени много неща в самата мен.
Ваня Величкова, интервюиращ

С.М.: Един типичен ден от моят живот

Часовникът звъни в осем, продължавам да лежа. Спирам часовника. Обръщам се на другата страна и продължавам да спя. На няколко пъти поглеждам часовника и продължавам да лежа. Ставам в 10:30, размотавам се половин час и закусвам, гледайки телевизия, и пия лекарствата си. Вземам душ и отивам до магазина за покупки. Прибирам се. Чета стари вестници и попълвам кръстословици, докато слушам радио.

И така докато дойде време за обяд. Обядвам и пак гледам телевизия. Измивам си чиниите… лягам да спя. След това има два варианта – или звъня по телефона на някой приятел и излизаме на разходка; ако не намеря никои – излизам да се разхождам сам. След като се прибера, пак гледам телевизия. Вечерям и пак гледам телевизия и си лягам. Гледането на телевизия е основното нещо, което ми запълва ежедневието.

Дните ми се повтарят ден след ден, седмица след седмица, година след година. Изглежда сиво и монотонно, но всъщност не е така. Моят вътрешен живот е много особен. Едновременно сив и цветен. Чувствам се изолиран и едновременно с това вътре в нещата. Времето ми е изпълнено с напрежение и страх. Живея в свой свят от мечти и блянове и тревоги. Отлагам във времето, всичко което преценявам като неприятно. А за мен често неприятни са съвсем ежедневни, нормални неща, като – подреждането на стаята, почистването на пода или запознаването с нови хора. Новите запознанства ме карат да се чувствам ангажиран, а това ме плаши. В същото време аз чувствам, че имам нужда от нови хора в обкръжението ми.

Страх ме е да се разкривам. Чувствам се уязвим, а имам нужда от близост и топлина. Имам нужда от разговори с хора на моята възраст. Имам нужда от обмяна на мнения, от чужда гледна точка. Имам нужда от жена, с която да бъда интимен, която да ме изслушва, разбира, която да ме гледа в очите и която да ме кара да се чувствам важен и значим. Смятам, че е добре да общувам с хора, които приличат на мен, но също е много важно да разговарям и да получавам обратна връзка от хора с различно и противоположно мнение.

Може да ме разберете, може да не ме разберете… но това си е моят свят.

…………

Размисли

Събуждам се… Размърдвам се… Отварям очи… и… Започвам да се питам: „Продължавам ли да сънувам?… или съм буден? Продължава ли кошмарът на действителността? Или може би това е филм? Може би не съм буден… Може би гледам филм. Чувствам като че ли това не е моята стая, моето легло. Нито моето тяло, нито моите възприятия.

Кой съм аз? Откъде съм? Болен ли съм? Луд ли съм? Аз ли съм?

 

Ако съм аз и ако съм луд… Защо??! Защо имам тези странни мисли? Тези странни емоции? Защо в мен има толкова много напрежение? Не знам отговора. И даже да го знам, не го харесвам.

 

Казвам си – Искам да бъда като другите. Да бъда стабилен, спокоен, да бъда хладнокръвен… С други думи – искам да бъда нормален, да изглеждам нормален, да се държа като нормален…

С други, думи искам да имам друга съдба, да ходя на работа, да се оженя, да имам деца, да имам пари. Да имам нормален живот.

 

Но … струва ли си??? Има ли смисъл? Ако стана нормален, какво ще жертвам?… Няма ли да изгубя свободата си, по начина, по който я имам?… Няма ли да изгубя идентичността си? Ще се наложи ли да сменя възприятието си за света? Ще се наложи ли да изтрия цветната многоизмерна картина на света – света, който аз виждам? Да я заменя за плоска черно-бяла картина? Може би ще кажеш: Картината, която виждат лудите, не е цветна и интересна, но истината е – че тя е шарена, многоизмерна, многопластова.

Оставете коментар


* Името, Имейла и Коментар са задължителни
*
Поддръжа се от Студио Кипо