Много ми е трудно да се връщам в спомените си към началото на моето заболяване. Съжалявам, че съм допуснала да бъда толкова лекомислена и съм причинила много болка не само на себе си, но и на близките си хора.

Беше хубав декемврийски ден, когато две мои съученички ме потърсиха и решихме да се позабавляваме. Отидохме в дома на едната от тях. Тъй като не беше много забавно, отидохме в познато на тях заведение в центъра на града.

Не си спомням подробности, освен как по едно време осъзнах, че съм останала сама. Веднага излязох навън. Беше тъмно и реших да се прибирам в къщи. Доста се лутах, обърках улиците и питах минувачите как да се ориентирам. Стана ми лошо и изпитах голям страх. Не помня как по някое време съм се озовала в салона на една секта. Отчето, както го наричаше една жена от Младост, която всеки ден оставяла трите си чеда в къщи, за да го слуша, ме хипнотизираше с поглед. Бях готова да правя всичко, каквото той внушаваше на цялата зала. Когато кажеше:”Вдигнете си ръцете”, аз вдигах двете си ръце. Кажеше ли „Седнете”, аз сядах и т.н.

Как съм напуснала залата, също не помня. Само големият брой брошури, които са ми дали в един плик, ме подсети по-късно за преживяното от мен през тези три дни.

С добри чувства си спомням моето пребиваване в един подлез, макар че разбирах безпомощното си състояние и изпитвах силен страх. Един много, много добър, съвестен човек ме заговори. Оплаках му се , че съм се загубила и не мога да се ориентирам къде съм. Той ми каза да се успокоя, че ще ми помогне. Поговорихме, купи ми нещо за ядене. След като се нахраних, ме заведе до едно такси.

Не знам как съм си спомнила домашния адрес, но така се прибрах в къщи. От радост, че ме виждат жива, след тридневно търсене, родителите ми не са успели да задържат таксито и да разберат откъде съм го взела, но са много благодарни на шофьора и на неизвестния ми благодетел от подлеза.

Била съм неадекватна. Не съм могла нищо свързано да кажа. Много гладна съм била и много дълго съм спала. Било наложително да се лекувам, защото не съм могла да изляза от състоянието, в което съм се прибрала в къщи.

По-късно разбрах, че през времето, което ми се губи от спомените, съм скитала из града. Посетила съм много от местата, където съм живяла с родителите си или моите баби и дядовци. Срещала съм познати, които не са предполагали, че мога да се загубя и да не се ориентирам как да се прибера в къщи.

Цялата тази история, за съжаление, се отрази зле не само на моето здраве, но и на моите родители. От тогава те ежедневно приемат животоподдържащи, скъпоструващи медикаменти. А аз отново сгреших. Няколко години след тази случка спрях да приемам моите лекарства. За съжаление отново се повтори моето заболяване. Излязох с моя приятелка и пак се загубих. Но това е друга история.

Сега знам, че трябва редовно да се консултирам с моите лекари и да приемам предписаните ми лекарства, за да не ми се случват подобни истории. Много ми се иска да проявя постоянство в това си решение. Дано… дано… дано…

София, 23.10.07 г.                                                     от….. И.И.