Историите, които психично болните хора се осмелиха да разкажат, извират буквално от сърцата им. Някои от тях се притесняваха. Други не знаеха как да построят изреченията си. Трети се чудиха дали изобщо да се разкрият. Четвърти бяха изключително смели и се осмелиха да напишат за болката и вътрешните им преживявания, които ме разтърсиха. Смятам, че всеки човек, четейки историите им, би намерил в тях нещо свое, би се докоснал до свои трудности и неволи, до чувствеността и крехкостта на психично болните, усещания, които безспорно „живеят” и в здравите хора.
Яна Кацарова, интервюиращ

 

По време на събирането на историите на хора с психична болест и техни близки, в ролята си на интервюиращ, аз имах уникалната възможност да се докосна до много интимни преживявания, свързани с болка, отхвърляне, неразбиране, самота, страх, липса на подходящата подкрепа в определения момент, объркване, неразбиране, ужас и липса на надежда. Красивото е, че разказвайки историите си, хората успяваха да преживеят отново много от тежките моменти, позволявайки ми да ги придружа в това и да се опитам да им създам усещане за подкрепеност и съпреживяване. Аз искам да благодаря на тези хора за това, че ми се довериха и ме допуснаха до своя свят. Усещам, че докосването ми до целия спектър от преживявания промени много неща в самата мен.
Ваня Величкова, интервюиращ

Р.С.С.

Според мен, животът е борба. Първата ми мечта… до началното си образование съм рисувала много добре и мечтата ми беше да стана художник. И кандидатствах в керамичния техникум, където влизането беше трудно и не успях да вляза. Завърших гимназия. Почнах да мисля каква да стана и каква да бъда в живота… Моята майка беше счетоводител и аз започнах работа като счетоводител, но не ми хареса. Друго мое желание беше да бъда детска учителка и да работя с малки деца. Имах ученическа любов, с която се разделих, и това много ме потресе. И тогава работех и реших да уча и се записах на козметични курсове и ги изкарах, но реших, че не е достатъчно престижно; всъщност, тогава не беше. Започнах работа в проектантска организация. След раздялата с моята голяма любов, от много емоции и претоварване, се разболях от депресия. Аз работех в проектантската фирма и всичко започна да ме дразни, дори звъненето на телефона. Отидох на невролог, той ми каза че имам нужда от почивка. И аз отидох в Троян. Завърших техникум по хладилна техника с много математика, а аз обичам литературата, а математиката – не. Там изкарах една любов с по-възрастен мъж от мен. Беше колега, контролен инженер. Разхождахме се и беше приятно, природата много ми хареса. Беше пролет, а това е любимия ми сезон. Защото всичко се събужда за нов живот, а през есента всичко умира. Върнах се в родния си град София. Не отидох на работа. Затворих се в къщи. Не ми се виждаха хора и нямах желание за нищо. В един дъждовен ден майка ми и нейната приятелка ме заведоха на четвърти километър. Приеха ме в болницата и аз разбрах, че не е обикновена болница, а психиатрия. Беше много трудно, докато ми поставят диагноза. И се оказа, че съм болна от циклофрения. Излекувах се. И след депресията започна мания. Мания, депресия, мания, депресия и така до ден днешен. В мания правех странни неща, на които майка ми се учудваше, защото тя ме е възпитала добре. Много е труден живота така, защото ту си тъжен, ту си весел, някак не си един и същ. Не съм омъжена, борбен човек съм. Не срещнах след това човека, болестта ми попречи за това. А аз и не се реших на тази стъпка. Животът е един миг. Това не го знаех, но го узнах. Бях свободна, мама вършеше всичко. Аз се забавлявах, имах приятели и приятелки. И живота събира и живота разделя. Сега моята майчица е много болна. Много я обичам. Нямах семейство. Не се реших да имам дете, а можех. Смятам че майчинството е чудо, и децата също, и съжалявам, че не съм изпитала тези две чудеса – да бъда майка.

 

От две години ми се налага да пазарувам, готвя, чистя. Нямам до себе си никого. Работя, защото нямам избор. Другарят до мен го няма, нямам рамо до себе си. Това също е грешка. Бракът е инвестиция. Не харесвам нравите на двадесет и първи век. Обичам да обичам. Омразата не е хубаво чувство. В момента до себе си имам един мъж, който е умен и въздържан. Допаднахме си. Той е писател, а аз съм поетеса. Но аз го бия във всички литературни конкурси и съм горда от това. И сега предлагам едно мое стихотворение, което е посветено на голямата ми любов.

 

Раздяла

На Хари

 

Защо да те мразя?

Бе всичко прекрасно;

Обичах те силно.

Обичана бях и аз.

 

Раздяла настъпи

След бурното щастие,

След нежната пролет –

Жестокия мраз.

 

За моята мъка

Ти няма да чуеш

Ни укор, ни жалба

От мойта уста.

 

Защо да те мразя? Защо?

След огъня буен

Остана да топли

Сърцето жарта.

 

Оставете коментар


* Името, Имейла и Коментар са задължителни
*
Поддръжа се от Студио Кипо