През 1996 г се скарах с приятелката си, почувствах се много зле. Изпаднах в остра психоза, нямах желание да общувам, светът ми се виждаше черен, не бях способен да извършвам никаква работа, през главата ми минаваха мисли за самоубийство. След това влязох в болница. За съжаление, обстановката там не ми помогна много. От лекарствата, които ми даваха, се чувствах приспан, потиснат и депресивен. След излизането ми от болница постъпих в амбулатория „Адаптация”. Там намерих контакт с други хора със същото заболяване като моето.

С времето преценката на нещата от моя гледна точка се промени. Открих, че не съм бил виновен за всички от нещата, за които се обвинявах. Почувствах се по-добре, лекарите откриха подходящото за мен лекарство и от него нямам странични ефекти. Радвам се, че след толкова експерименти с лекарства открих подходящото, което ме поддържа в такова състояние, че се чувствам нормален човек.

Мисля, че е нормално, когато човек е сам и изолиран, да изпадне в моето положение. По време на моето боледуване починаха много мои близки роднини. Останах само с майка ми. Дълго време бях изолиран – шест години, много самотен и зарязан, майка ми отиде да гледа баба ми и аз бях оставен сам на себе си. Единственото нещо, което ме притеснява, е, че, не съм намерил подходящия човек, който да бъде до мен. Имал съм контакти през тези години с момичета, но съм изпитвал само разочарования. За съжаление проблема, който ме притеснява най-много, е трудността ми да си намеря подходящата ми партньорка. Опитах се да завържа връзка с цел брак, с момиче с психичен проблем. Това ми донесе много мъка и нещастие. Агонията продължи седем години. Но за сетен път се опитвам да си стъпя на краката. Може би най-хубавото е, че се приключи. Иначе съм щастлив човек, винаги съм ведър, весел и контактен.

След известен престой в „Адаптация” и опит да се справя с живота, последва моето пенсиониране. Това ме върна една крачка назад. Направих най-лошото за себе си, опит за самоубийство чрез палеж. За което сега съжалявам, защото това е било една слабост, която сигурно никога няма да мога да си простя.

Сега се чувствам във форма за работа. Моят лекуващ лекар ме намира добре, препоръчва ми да започна работа. Не съм влизал в болница от три години. По професия съм дърводелец. Но в момента си търся работа като охрана, за да имам повече свободно време. Имам голямо желание да завърша художествената академия и да следвам архитектура. Обичам да излизам на театър, кафе и кино. Най-много страдам от загубата на връзки със стари приятели, които се отдръпнаха заради болестта ми или поради това, че са ангажирани с връзки. Не ми трябва чужда подкрепа. Ще изпитам удоволствие, ако успея да се справя с всичко сам.

Но всъщност е имало и много красиви неща през тези години на боледуване, които са ме правели за малко или по-дълго време, щастлив. Също така успехите ми в рисуването ме карат да бъда много щастлив. Дори се гордея с това. Участвал съм в изложби и имам награди, които ме правят щастлив. Надявам се да имам още такива изяви. За мен рисуването е начин, който прави човек по-съвършен. Рисуването ме кара да се чувствам спокоен и отпуснат. Натоварването изчезва. Виждайки, че рисунката излиза добре, реших че мога да се справям и с други неща, толкова добре, колкото и с рисуването. Примерно, с елементарни неща, като готвене, чистене и битови неща, с които в началото на болестта не можех да се справя. Бях много стреснат от това, че не можех да се справям с тези елементарни битови неща. Това вече е отшумяло. Не вярвам, че съществува нещо, което би ме върнало в същата позиция.

Мога да кажа, че нещото, което ми помогна, бяха консултациите с психолози, терапевти, които ми обърнаха внимание, и контактите с хора. В „Адаптация” най-много се радвах на клубовете по рисуване. Бих препоръчал на хората с моя проблем, да се обърнат за помощ към професионалисти и да не остават изолирани от света. Бих препоръчал на други хора с психични проблеми да участват в различни програми и клубове, да търсят контакта с други хора, а не изолацията. Много се надявам, чрез моята история да предпазя други хора с моите проблеми.

С обич, Росен