Историите, които психично болните хора се осмелиха да разкажат, извират буквално от сърцата им. Някои от тях се притесняваха. Други не знаеха как да построят изреченията си. Трети се чудиха дали изобщо да се разкрият. Четвърти бяха изключително смели и се осмелиха да напишат за болката и вътрешните им преживявания, които ме разтърсиха. Смятам, че всеки човек, четейки историите им, би намерил в тях нещо свое, би се докоснал до свои трудности и неволи, до чувствеността и крехкостта на психично болните, усещания, които безспорно „живеят” и в здравите хора.
Яна Кацарова, интервюиращ

 

По време на събирането на историите на хора с психична болест и техни близки, в ролята си на интервюиращ, аз имах уникалната възможност да се докосна до много интимни преживявания, свързани с болка, отхвърляне, неразбиране, самота, страх, липса на подходящата подкрепа в определения момент, объркване, неразбиране, ужас и липса на надежда. Красивото е, че разказвайки историите си, хората успяваха да преживеят отново много от тежките моменти, позволявайки ми да ги придружа в това и да се опитам да им създам усещане за подкрепеност и съпреживяване. Аз искам да благодаря на тези хора за това, че ми се довериха и ме допуснаха до своя свят. Усещам, че докосването ми до целия спектър от преживявания промени много неща в самата мен.
Ваня Величкова, интервюиращ

Радослав: „Моят живот с болестта”

Ще разкажа историята на живота ми с тежката психична болест, която имам. Моята диагноза е параноидна шизофрения. Тя бе поставена пролетта на 2003 година, след първата ми криза. Бях изпаднал в състояние да чувам гласове, които ме „напътстваха” да върша различни неподлежащи на трезвия разум дейности. Разхождах се с дни и нощи, „воден” от различни налудности. Бях обществено опасен и можех да навредя на себе си и другите. Крадях. Предимно храна. Когато положението бе станало много сериозно, мои близки ме упоиха с течен диазепам, за да не буйствам, и принудително ме заведоха в клиниката на четвърти километър на лечение. Там започнах да вземам рисполепт и Акинетон, като коректор. От тогава моят живот се промени. Започнах курсове по немски език в ИЧС, с целта да науча добре езика и да следвам висше образование в Германия. Изкарах 4 нива на курсовете и продължих да посещавам такива в Германия при баща ми, който работеше там… Уви, моята цел не се осъществи по редица причини. През зимата на 2004/2005 започнах да получавам наконтролируемо „въртене” на главата – страничен ефект от лекарствата. Смениха ми лекарствата с други, но положението ми не се промени, даже напротив – влоши се. След като се прибрах в България, постъпих по собствено желание отново в клиниката на четвърти километър, обаче там спрях да взимам лекарства и въобще загубих вяра в тяхното полезно действие. Отношенията в семейството и родителите ми се влошиха. Те ме предупреждаваха, че отново ще изпадна в криза и тогава не ще има кой да ми помогне. Аз действително отново изпаднах в криза. И всичко отново… пак започнах да чувам гласове, които ми се представяха за мой познати, „свързващи” се с мен телепатично. Беше много тежко. Отново денонощни скитания, отслабнах много… и отново принудително ме заведоха в клиниката за спешна помощ. От тогава вземам лепонекс и до днес. После ме преместиха в клиниката в град Нови искър и след три месеца лечение ме изписаха. Основен пункт при моето положение бе желанието ми да се подложа на психотерапия, но родителите ми считат това за ненужно. Аз успях след години напразни надежди да намеря човек, който да откликне на тези ми нужди. В момента посещавам психотерапевт в ГПП „Адаптация”, където участвам и в програма за търсене на работа. Пиша тази история без знанието на моите родители, при които живея. Чувствам грижите им като похлупак, до известна степен със желанието да не се разбира от други хора за моето заболяване. Разбирам ги. Самият аз не съм казал на моите познати и приятели за него. Бил съм свидетел на лошото отношение, одумвания и приказки зад гърба на други хора с психични проблеми.
За съжаление сведох моите социални контакти до минимум. От месеци не съм се виждал и чувал с мои познати. На практика нямам такива, като изключим посещенията ми в „Адаптация”. Най-голямото ми желание е да си намеря добра и подходяща работа, с която да се издържам и да бъда по-самостоятелен. В момента получавам пенсия по болест. Проблемът е, че ставам късно сутрин, заради лекарствата, които взимам, но поне основния проблем със страничните ефекти от лекарствата се разреши. Моите основни хобита са поезията и музиката. Поезията я пиша, а музиката я слушам. Обичам да гледам телевизия, да чета книги и да се разхождам в парка, когато имам възможност. Много съм доволен от вниманието и грижите, коитоми се оказват в „Адаптация”. От една страна лежи отчаянието – че съм вече на почти 30 години и съм изостанал в развитието си в доста отношения, а от друга – надеждата, че все пак ще успея да се адаптирам постепенно към живота и да намеря своето място в него.
Бих искал хората да ме възприемат без предразсъдъци, като човек, който, въпреки, че е различен, все пак има своята роля и може да бъде нормален и полезен.

7 Отговора

15.06.2012 г.

Радо, чак сега прочетох твоя разказ така, че ми влезе в главата. И преди го бях чела, но без да вникна добре в написаното. Нека ти кажа следното: Ти си човек, който именно защото е различен, има своята роля и може да бъде полезен. Не се опитвай да бъдеш нормален – това ще те обезличи и унищожи като личност. Намери и ползвай силните си страни и се научи да контролираш слабите си страни; на практика това е упражнението, което трябва да направи всеки човек на тази земя, ако иска да се развива. Успех! Аз вярвам в теб, знам, че ще го постигнеш.

29.07.2012 г.

Здравей! Четейки историята, която разкаваш… всичко това ми е много познато. Брат ми страда от параноидна шизофрения. Хубавото е, че си намерил хората и мястото където ти помагат и си съумял сам да разбереш, че наистина е нужно… Хубаво е, че можеш и да говориш (пишеш) за това. Прав си, че повечето хора, да не казвам всички от обществото са обострени в отношенията си към хора с психични проблеми, било с една, друга или трета диагноза. Аз не се срамувам от брат си и се радвам, че прочетох разказа ти. Не зная точно къде и как да пиша и аз тук.. да разкажа онова , което искам. Нова съм тук в сайта, регистрирах се във форума, но надявам се да се ориентирам. Четох материал публикувам от Д-р Владимир Сотиров „Шизофрения – въпроси и отговори“ … и… надявам се и аз като теб да намеря хората и мястото към които да се обърна със своите въпроси и да получа отговори, внимание и дай Боже и да успея да помогна на моя брат.
Искам да ти пожелая всичко хубаво, да намериш поводи за много хубави емоции и работа, в която да се чувстваш пълноценнен и разбиран!

30.10.2012 г.

Здрасти Радо! Прочетох това, което си написал и чесно казано сълзите са ми на очите. Наскоро разбрах, че и моят брат е болен от същата болест – той ми е близнак. В момента съм в страшно трудно положение, настанихме го по спешност да се лекува. Но ти казвам и на теб – няма никой да ви отхвърли или остави. Аз съм се зарекъл, че ще направя всичко той да се подобри и да живее добре. Но не ме е срам, че е болен, просто ще ме накара да бъда още по-силен и да помагам на всички на които мога. Ако имаш нужда от работа – пиши, ще те взема при мен да работиш, само и само да се чувстваш по-добре. Вие може да сте болни, но сте като нас и няма никой право да ви отхвърля.
Обръщам се към всички – моля ви не се подигравайте на никой, които е болен. Ако можете му подайте ръка, но не го нагрубявайте.

25.02.2013 г.

Зравейте. Прочетох статията. Заинтригува ме много. Аз сьщо имам брат с параноидна шизофрения в тежка фаза. Понеже има и вторично заболяване захарен диабет и навсякьде отказват да го лекуват защото е диабетик. Принудих се да го настаня в дом ужким там специалисти да се погрижат за него. Защото той става опасен за себе и за околните. Да се надявам, че там ще се погрижат добре за него. Не се срамувам че имам болен брат, но сьм принудена да стигна до тия домове защото сама не мога да се справя. Хора, не изврьщайте глава и не се правете, че тези хора не сьществуват.

01.01.2016 г.

Болестите на душата са като всички други болести и не виждам защо трябва да се смятат едва ли не за срамни. Цирозата на пияниците не се смята за срамна, макар за това да има основание, така, че хора лекувайте се и всичко ще е наред.

01.04.2016 г.

Аз също имам такава диагноза. Имах късмета да я хванат навреме. Не съм лежала в болница. Имам семейство деца и работа. След диагнозата успях да збъдна мечти като тази да кърмя . Много съм за за психотерапията. Чуството за величие и уникалност, както и това че знам нещо по-вече от другите ме измъчваше. Мислех си, че мога да познавам в бъдещето. Познавах тривиални неща, които всеки предполага. Когато бях най-зле си пожелах да бъда обикновенна. Знаеш ли това да бъдем обикновенни има страшно голямо значение. Искам да се уча от всеки. Възхищавам се на необикновенните хора. Но знам, че в дъното на душата си всички сме хора. Правим грешки, но когато ни води доброто то винаги побеждава. Хората, които не са преживели по някакъв начин нещо такова се отнасят с недоверие. Но никой не е имонизиран срещу несполуки. Всички преживяваме нещата по един или друг начин. С времето разбрах, че има и по-срашни болести и страдания от моето. Когато се опитвам да помогна знам, че това е за добро. Каквото дадем от сърце, каквото създадем то се отплаща. Понякога не мога да помагам и съм егоиска. Друг път се оказва, че трябва да се откажа от нещо което съм мислила, че искам много силно. В крайна сметка след време, когато си дам равносметка се оказва, че това е било най-доброто решение. Вярвай и обичай семейството ти. Родителите ни обичат и се опитват да направят най-доброто за нас.

19.12.2016 г.

Вашият коментар Диагноза на моя син пароноидна шизофрения.Лежал в болница, но не осознава че е болен.Не взема изписани лекарства.Не знам какво да правя,как да му помогна. Подскажете, моля Ви!

Оставете коментар


* Името, Имейла и Коментар са задължителни
*
Поддръжа се от Студио Кипо