Спомням си студентските години в университета във Велико Търново. Бях на 19 години, за първи път далеч от дома и зоркото родителско око. Имах възможност необезпокоявано да се впусна в любовта. Годините бяха 1972-74. Бях стройна, с дълга гъста черна коса, виждаща живота в розово. Пред мен бе целият ми живот. Лекомислено започнах връзка с по-възрастен, около 30 годишен студент по история, който си харесах веднага, щом го видях. Казах си – той ще бъде. Но, уви, след няколкократни любовни срещи (той бе първият мъж в живота ми), аз разбрах, че той не гледа на мен сериозно и си има друга, доста по-възрастна от мен, сериозна приятелка. Но, което трябва да призная, насилие от негова страна нямаше. Аз го исках.
И така аз разбрах, че, всъщност, той не беше принцът на белия кон. Продължих да търся романтичната любов, но някак си все ми убягваше… Аз бях много намахана, безгрижна и дори жестока и това ми донесе най-голямата неприятност със студентските власти.
Веднъж, преди изпит по немски език, аз, безгрижната, си позволих да се подиграя с една колежка от нашия курс, която имаше някакви психични увреждания.
Стана голям скандал. Тя се оплака от мен, и за малко да ме отстранят от изпита. Минаха няколко години от тогава и аз като че ли изпаднах в нейното положение. Вече работех, продължавах за следвам, вече задочно, в СУ „Климент Охридски”. При един поправителен изпит по политикономия получих криза, която отключи неистова психоза в мен и от тогава станах пациент на четвърти километър.
Продължих да работя, често боледувах, по един-два месеца, но иначе, като преводачка, се справях с работата си. Дори продължих следването си. Но за цял живот се чувствах белязана. Мъжете (нормалните) контактуваха с мен само на сексуално ниво, но не взимаха връзката ни на сериозно. Но аз продължавах да търся принца на бял кон, което ме водеше все до издънки.
Минаха много години. Аз попаднах в друга среда. Среда на хора с моето заболяване.
Мъжете в тази среда ме уважаваха и противно на здравите, ме взимаха на сериозно. Бяха по-толеранти и романтични. Но те не се препокриваха с неутолимата мечта да срещна моят идеал. Изискваха твърде много компромиси от моя страна. Но определено с тях бях по-щастлива, отколкото преди, когато се движех в така наречената „нормална среда”. Поне ме уважаваха…
От време на време залитах и пак попадах сред тези, така наречени „стандартни мъже”. Разочарованието бе винаги много жестоко.
Станах вече на 50 години. След повече от 30 годишно бленуване по благородния и елегантен принц, който прелъстяваше шармантно, аз се пробудих! Принцът го нямаше! Не го бе имало в миналото! Нямаше да го има и в бъдещето! Тази, за съжаление мечта, се оказа дефектна. Тя ме водеше само към катастрофи. Добре, че най-после осъзнах това.
Сега имам други мечти. Да живея спокойно. Да обичам дома си и моят приятел Жорж, колкото и понякога да не можех да го понасям.
Афектите и психозата не ме оставиха, но някак си протичаха по-спокойно. Но се прибави и нещо друго към моето заболяване – депресията. Която аз често обичам да наричам „меланхолия”. А това означаваше, чувство за самотност и липса на емоции. А това не е малка трагедия… Да преминаваш от едното състояние към другото и да се страхуваш от нещо, за което и ти нямаш представа… страх и тревожност се сменяха и редуваха с психозата. Научих се дори да ги обичам, това бях Аз. Трудно е да се обичаш, когато си толкова различен от стандарта.
Един отговор
Вашият коментар За съжаление медикаментите, които се пият може би притъпяват до някаква степен психозите, но са виновници за депресиите и меланхолията, загубата на чувства и емоции.