Историите, които психично болните хора се осмелиха да разкажат, извират буквално от сърцата им. Някои от тях се притесняваха. Други не знаеха как да построят изреченията си. Трети се чудиха дали изобщо да се разкрият. Четвърти бяха изключително смели и се осмелиха да напишат за болката и вътрешните им преживявания, които ме разтърсиха. Смятам, че всеки човек, четейки историите им, би намерил в тях нещо свое, би се докоснал до свои трудности и неволи, до чувствеността и крехкостта на психично болните, усещания, които безспорно „живеят” и в здравите хора.
Яна Кацарова, интервюиращ

 

По време на събирането на историите на хора с психична болест и техни близки, в ролята си на интервюиращ, аз имах уникалната възможност да се докосна до много интимни преживявания, свързани с болка, отхвърляне, неразбиране, самота, страх, липса на подходящата подкрепа в определения момент, объркване, неразбиране, ужас и липса на надежда. Красивото е, че разказвайки историите си, хората успяваха да преживеят отново много от тежките моменти, позволявайки ми да ги придружа в това и да се опитам да им създам усещане за подкрепеност и съпреживяване. Аз искам да благодаря на тези хора за това, че ми се довериха и ме допуснаха до своя свят. Усещам, че докосването ми до целия спектър от преживявания промени много неща в самата мен.
Ваня Величкова, интервюиращ

Моята тайна

Аз съм 35-годишна жена, неомъжена и без деца. Имам висше икономическо образование и добра професия. Живея в собствено жилище. Владея сравнително добре три чужди езика. Голяма част от познатите ми считат, че съм спокоен и уравновесен човек.

Това е лицето, което показвам пред света.

Аз от години имам биполярно афективно разстройство, което се старая да скрия от всички. Сега ще разкажа за него. Може би защото в мен е назряла нуждата да споделя този разказ с някой. Много е самотно да криеш половината от живота си като една срамна тайна.

Ще започна своя разказ от детството. Аз бях послушна, старателна и затворена, не умеех да контактувам непринудено с другите деца. Живеех малко изолирано, често се чувствах самотна. Четях много – с това може би компенсирах липсата на интересни събития в живота си. Своите първи приятелства създадох едва след като влязох в Софийската математическа гимназия. Там имах три приятелки – учехме заедно, излизахме, забавлявахме се. Всичките бяхме добри момичета, отлични ученички. Винаги съм била пълна отличничка. Завърших гимназията със златен медал, влязох в УНСС с шестица на изпита по математика – в специалност, за която имаше много голяма конкуренция.

Бях на 17 години и половина, когато отидох на студентска бригада преди първи курс. Там с мен започнаха да се случват необичайни неща. Започнах да създавам познанства с невероятна лекота, общувах без никакви проблеми и с голямо желание. Открих, че когато се държа естествено и непринудено, общуването е лесно. Същевременно там срещах толкова хора, които не знаеха тази проста истина… Затова говорех много, споделях откритието си.

Вършех смело всичко, което ми хрумне. Например, хрумна ми да се обзаложа, че ще скоча в един голям куп с домати и после скочих. Тези дни живеех като в приказка, в свят пълен със събития. Чувствах се прекрасно. Няколко нощи не можах да спя от възбуда, постоянно имах нужда от слушатели. В крайна сметка от бригадата се бяха обадили на майка ми и тя дойде да ме вземе.

Прибрах се в София. Бяха ми казали, че ми дават няколкодневна отпуска. По това време татко не беше в България, а майка, притеснена от необичайното ми поведение, се беше консултирала със специалист. Започна да ми дава лекарства. Аз изобщо не се чувствах болна и отказвах да ги пия. След като направи опит да ми ги дава тайно, стигнахме до скандали. Един ден тръгнахме, уж да ме изпраща обратно за бригадата и по пътя се отбихме в болницата на 4-ти километър. Там ме прегледа психиатър, биха ми една успокоителна инжекция и ме оставиха принудително на лечение.

Лекуваха ме повече от месец и ме изписаха в тежка депресия. Светът ми се беше срутил. Беше ми много трудно да върша съвсем елементарни неща. Например, да стана от леглото по какъвто и да е повод. Често мислех за самоубийство. Исках да скоча от осмия етаж и всичко да приключи веднъж завинаги.

Първата учебна година прекъснах следването си по болест. Депресията ми след болницата продължи няколко месеца. Пиех лекарства, но те като че ли не действаха. Към края на този период бавно се измъкнах нагоре. Постепенно започнах да върша с по-голяма лекота обикновените ежедневни неща. Накрая отново станах нормална – такава, каквото всички ме познаваха. Но се чувствах много объркана. Беше ми тежко. Не можех да си обясня какво се беше случило. Не знаех къде беше грешката – в мен или в света около мен. Така продължи известно време и един ден…

Един ден изведнъж пред мен изплува цялата истина! Грешката не беше мен! Аз бях открила нещо важно, това рязко ме беше променило и хората, които ме познават от години, не можеха да разберат и приемат моето ново, различно лице. Щастието се завърна пак при мен. Отново бях естествена, отново бях напълно аз, преодоляла ограничения и потиснатост. Започнах да излизам, търсех контакт с хората, виждах колко е интересен светът, пълен със събития, в които исках да участвам…

Трудно е да се опише един еуфоричен епизод. Той е пълен с много емоции и събития, с много цветове, с усещане за свръхсетивност, дори за свръхестественост, с безразсъдни постъпки и с безпределна, необятна радост… Нямам ясен спомен, но струва ми се, че този мой период на щастие отново завърши в психиатрия. След него последва период на депресия. След като преодолях последиците от депресията и всички около мен се радваха, че пак съм си “тяхното момиче”, аз отново се озовах на кръстопътя на въпросите. Какво се беше случило? Защо? Кой сбърка – аз или хората около мен?

Така животът ми започна да върви на цикли: щастие, болница, депресия, нормален период. В периодите си на щастие намирах отговор на всичките си въпроси, построявах едно кристално обяснение на света и това, което ми се случваше. Системата сякаш работеше перфектно и светът постоянно ми даваше потвърждение за моята правота. После идваше болницата и депресията. Тогава кристалното ми обяснение се пропукваше, срутваше се и аз гледах тъжно отломъците. А въпросите ми започваха да се роят без отговор. Не можех да намеря отговора им и в моя период на нормалност. Чаках щастието и прозрението да се завърнат пак при мен.

Няма да описвам подробно студентските си години. Първи курс беше труден за мен, защото точно в сесиите изпадах в депресии и не можех да уча. Взех почти всичките си изпити на поправката през есента и то след интензивно лечение на поредната депресия. Дори в този критичен за мен първи курс спечелих стипендия за отличен успех, която взимах до края на следването. Дипломната си работа защитих с шестица. Отново бях отличничка.

Студентските години бяха за мен времето, когато общувах най-свободно с връстниците си. Ходех на танци, на купони, на дискотеки, на аеробика, на планина, живеех много активно и се чувствах щастлива. Настроението ми варираше, но слабо. Пиех лекарства като поддържаща терапия.

След като завърших започнах работа в частна фирма. През втората година там, въпреки поддъжащите лекарства, настроението ми скочи нагоре. Може би по-големият стрес и напрежение, които в един момент работата стовари върху мен, ми се отразиха дестабилизиращо. Цикълът се повтори в познатата последователност. След като настроението ми се покачи, мислите ми летяха, бях пълна с идеи, постоянно търсех контакт с хората. Правеше ми странно удоволствие да нарушавам всякакви възможни правила, по всички начини, които ми хрумваха. Чувствах се сякаш освободена от ограничения, които са били насадени в мен и които чак сега съм осъзнала и отхвърлила. Започнах да се карам с колегите си, с родителите си. Имах чувството, че никой не ме разбира. Родителите ми ме заведоха в болница. Колегите ми идваха на свиждане в болницата, чакаха ме да се оправя. След като ме изписаха, аз изпаднах в депресия. Беше ми много трудно да ходя на работа. Големият проблем – да стана от леглото – отново стоеше пред мен. Лежах и ми се струваше невъзможно да се облека и да изляза. Колегите ми звъняха, настояваха да отида на работа, един ден дори дойдоха до нас с кола да ме вземат. А аз през цялото време се чувствах сред тях като препарирана отвътре. В работата виждах, че не съм равностойна и накрая сама си тръгнах. Няколко месеца стоях в къщи и превключвах от леглото каналите на телевизора. Гледах датите от екрана и си мислех: “Ето, отмина и този ден. Боже, колко бързо летят дните!”…

След няколко месечен престой в къщи започнах да си търся работа. Реших да стана шивачка. Бях изгубила вяра в себе си, дори тази работа ми се виждаше трудно достижима. Взеха ме на работа още в първото шивашко предприятие и там останах около година и половина. През това време много се стабилизирах. Шивашката професия беше за мен една много добра “трудотерапия”. Добих самоувереност да кандидатствам отново като икономист и си намерих нова работа. Започнах в централния офис на голяма фирма. Там работих повече от три години. В тях имах леки колебания в настроението, но общо-взето бях стабилна и си вършех добре работата.

В началото на 2001 г. простреляха брат ми в корема. Стреляха в него от упор, с пистолет зареден най-вероятно с пръскащ се при изстрела стоп-патрон. Аз не можех да си представя, че това е истина, всичко ми се струваше като на кино. Сега като се върна назад виждам, че не съм била на себе си. През първата половина от времето, през което брат ми беше в реанимацията на Военна болница, в мен имаше някакво спокойствие и оптимизъм. Ходих на църква, молих се и бях сигурна, че всичко ще завърши благополучно. После станах потисната и депресивна. Сега си мисля, че тези две противоположни състояния бяха моя начин да отреагирам на стреса, страха, болката и неизвестността. Брат ми почина след много операции, в началото на април. Няма да разказвам за погребението и всичко друго, съпътстващо една ненавременна смърт. Ще кажа само, че за мен всичко продължаваше да се изнизва като на кинолента, сякаш не бях участник в събитията. Много по-късно до съзнанието ми достигнаха чувствата…

Една година след смъртта на брат ми, през май 2002 г., почина майка ми. Сигурна съм, че тя просто се разболя от мъка. Почина на 55 години. Мина повече от половин година след като майка си отиде и едва тогава аз започнах да чувствам истински болката по нея. Тогава ме заболя и за брат ми. Вече можех да плача истински. Стоях затворена сама в апартамента си, плачех и крещях. Малко след това, през декември, аз преживях силен еуфоричен епизод и влязох принудително в психиатрия. Бях започнала да мисля, че най-после съм прогледнала за същината на процесите в света, за неговата парадоксална същност, за начина на създаването и поддържането му, за борбата на доброто и злото. Виждах навсякъде ръката на Бога и на дявола, градях разни теории. Бях започнала да правя силно разграничение в хората – делях ги на добри и лоши. Лошите бяха мързеливи и лъжливи, добрите бяха работливи и искрени. Мислех, че в света има тайно общество на добрите хора, което управлява, до което се стига с много труд и след дълга проверка от изпити. Докажеш ли, че заслужаваш доверие, тогава добрите хора те допускат в тяхното общество. Там започваш да се учиш как да работиш като част от системата. Все повече и повече се усъвършенстваш. Станеш ли съвършен, душата ти се съединява с Бога. Бог, който в действителност е огромна, безкрайна мрежа от съвършени души. Работливи, искрени, справедливи, неуморни творци.

В първия работен ден след като се завърнах от лечението в болницата, аз бях уволнена от работа. Всъщност, предложиха ми да напусна по взаимно съгласие. Същевременно ме заплашиха, че ако не подпиша, ще ме уволнят дисциплинарно, защото с поведението си съм уронила престижа на фирмата. Виждах напрежението в погледите около мен. Не осъзнавах, че аз съм в силна позиция и не могат да ме пипнат от мястото ми, ако откажа да подпиша. Чувствах се виновна. Чувствах, че съм се изложила и те са в правото си да ме съдят. Чувствах, че не съм желана. Подписах и се разделихме с широки усмивки. Техните бяха усмивки на облекчение. Прибрах се в апартамента на баща ми – временно бях отишла да живея там – и изпаднах във вакуум. Нямаше ги вече майка и брат ми. Аз не се срещах с никой, приятелките почти не ме търсеха. Не се налагаше да ставам сутрин, дори само за да отида на работа. Аз не бях в депресия когато излязох от болницата, но ден след ден, полека затънах в нея. Лежах по цял ден в леглото и не можех да си представя, че мога да стана. Времето летеше бързо и вечерта идваше, а аз не успявах да се преборя със себе си, да се измъкна от леглото и да сготвя нещо за вечеря. Спомням си разправиите с татко, че се налага той да готви след 12-часово дежурство.

Повече от половин година си стоях в къщи без да предприемам нищо. Отново бях на дъното и не очаквах нищо хубаво. После започнах да търся работа. Кандидатствах на няколко места и в крайна сметка започнах в голяма чуждестранна компания. За да работя там трябваше за четири месеца да науча непознат чужд език. Беше трудно обучение – всяка седмица писмен и устен изпит, дори една двойка означаваше прекратяване на трудовия договор. Преборих се с езика. Работих там приблизително две и половина години. Към края започнаха големи съкращения и един ден ме уволниха.

Намерих нова работа лесно. Там си създадох реноме на стабилен и отговорен човек. Колегите напълно разчитаха на мен. Междувременно реших, че ми е време да имам дете. Консултирах се с лекуващия ме психиатър и той каза, че трябва да спра медикаментите, защото всички подходящи за мен лекарства са потенциално опасни за плода. Говорихме, че междувременно трябва много добре да се наблюдавам и да поддържам връзка с него. Разбрахме се, че ако тръгна към криза, ще започна веднага с терапията, ще прекратя опитите и дори ако съм бременна – ще направя аборт. Здравето на майката е на първо място, каза той. Приех условията му, шест месеца след това не взимах никакви лекарства, но опитите ми да забременея нямаха успех. През есента на 2006 година почувствах, че нещата с моето здраве не отиват на добре. По принцип преходните сезони – пролетта и есента, са опасни за мен – повечето пъти колебанията в настроението ми започват именно тогава. В случая се появиха намалена нужда от сън и повишено желание за контакт с хората. Още при тези първи признаци отидох на преглед и докторът ми каза, че съм на ръба, но все още балансирам добре. Според него засега можех да продължа без лекарства. Малко след това, просто за дни, аз влязох в еуфоричен епизод.

Ще разкажа събитията, които се случиха тогава по-подробно, защото ми се иска да покажа колко е трудно човек отвътре да направи разграничение между реалността и фантазиите. След един такъв епизод, когато всичко отмине, теорите ми вече не изглеждат кристално ясни и логични. Потока от мисли и събития, довели ме до тях, на места се губи от паметта ми. Ето подробностите, които все още са в главата ми…

Една сутрин, няколко дни след разговора с психиатъра, се събудих в прекрасно настроение и тръгнах за работа. В последно време бях започнала да чувствам пълен синхрон в мен, а също между мен и околната действителност. Нещата бяха започнали да се случват плавно и навреме, действителността сякаш с леки знаци ми даваше да разбера какво се иска от мен и какво следва. Аз имах чувството, че започвам да проглеждам за случващото се около мен, всичко вървеше на ясно изразени вълни. Постоянно виждах потвърждение на моята теория за вълновите свойства на света. Въпросната сутрин отивах на работа, с mp3-плеъра на ушите си, слушайки радио. Когато слязох на Орлов мост и трябваше да чакам рейс до НДК, по радиото започна една чудна българска песен, която чувах за първи път. Тя беше толкова ведра, изпълнена с живот и енергия, че аз просто тръгнах в ритъма на музиката, почти танцувайки по пътя. Булевардът беше задръстен от коли и рейсове и аз изпреварих всичките нещастни хора, които се бяха натъпкали в тях и гледаха безизразно от прозорците. Аз виждах как вълната на тяхното движение изоставаше от моята. Аз бях успяла да предвидя повече, отколкото те. Какво ме беше накарало да тръгна пеша? – запитах се. Радиото, отговорих си. Тогава ми хрумна идеята: Ами ако посланията в ефира не са случайни? Ами ако има станции, които леко и неусетно предават важна информация? Тогава се заслушах по-внимателно в радито. Докато вървях сменях станциите и сравнявах посланията, които изпращаха. Предаванията варираха по съдържание. Ами да, казах си аз, разлика очевидно има и това не е случайно. Просто трябва да открия точната станция. С този нов поглед към радиото имах чувството, че съм повдигнала леко завесата на привидността, че за малко съм надникнала под покривалото на обичайното.

Този ден (спомням си, че беше петък) в работата си започнах да развивам активна дейност. Сама си възлагах задачи, поемах отговорности, които досега никой не беше изисквал от мен. Също така започнах да изпипвам много нещата и навсякъде около мен виждах недоизпипана или несвършена работа. Вечерта влязох в противоречие с шефа. Работното ми време вече беше изтекло, а аз все още вършех нещо, което ми се виждаше важно. Тогава той дойде при мен, каза ми, че си тръгва и ми предложи да ме откара с кола донякъде. Аз отказах, исках първо да приключа нещата, които бях захванала. Той настоя. Влязохме в спор. Тъй като през деня имахме спорове и по други поводи, емоциите ескалираха… На мен ми хрумна предположението, че той иска да си тръгна, защото е възложил на един колега да прерови и провери бюрото и компютъра ми. Заинатих се. Исках да оставя всичко в пълен порядък, така че колкото и да търси, да не може да намери нищо, което аз не искам да види. Ситуацията излезе от контрол. Денят завърши с това, че шефът ми извика полицаи, за да ме накарат да си тръгна от работа. Тъй като аз не нарушавах по никакъв начин обществения ред, полицията не можа да му помогне. Аз си тръгнах сама когато реших, оставяйки всичко след мен в пълен ред. След нелогичните събития през този ден, докато се прибирах, изведнъж ми хрумна ново логично обяснение за света. Светът е една голяма лудница и всички, които живеем в него, сме луди! Дефектни, неадекватни души, свалени тук долу на поправка и лечение, защото не могат да функционират в системата от съвършени души, наречена Бог. Ето защо ние хората създаваме абсурдни ситуации, реагираме неадекватно, причиняваме хаос и живеем в него. И първата стъпка към излекуването е да осъзнаеш, че си луд. Аз го бях постигнала. Най-после бях открила истината, която търсех от толкова години! Гледах към небето и бях много щастлива. Спомням си, че на връщане от работа слязох от рейса на Орлов мост и изкрещях: “Хора, ние живеем в лудница!”. Тогава към мен се приближиха две момчета и ме попитаха: “Какво каза?”. Гледаха ме с усмивка и интерес. Аз си казах: “Ето двама, които сигурно като мен търсят истината. Тези две млади момчета ще са моите първи ученици. Аз ще им разкажа всичко, което знам”. Поканиха ме на гости, аз отидох у тях и часове наред си говорихме. Говорех предимно аз, но установих, че първото ми впечатление е погрешно. Това определено не бяха момчета, които търсят истината за живота, те се интересуваха от материалните неща, от секс, от пари. Накрая аз реших, че си губя времето с тях и си тръгнах. Излязохме заедно от апартамента, защото и те в един момент много се разбързаха, имали някаква среща. Когато излязох от блока установих, че от джоба на връхната ми дреха са изчезнали mp3-плеърът и мобилният ми телефон. Двамата също бяха изчезнали в неизвестна посока. Тогава си казах: “Ето, аз си мисля, че съм открила истината за света и даже съм тръгнала да я проповядвам като някакъв Христос, но тези, които управляват всичко, ми дават да разбера, колко невнимателна съм… Как не можах да се досетя какво може да се случи!”. Върнах се обратно във входа и се опитах да намеря апартамента, в който бяхме. Действието се развиваше в малките часове на нощта. Мислех да ги изчакам там докато се върнат и да си поискам обратно нещата. Качвах се и слизах по стълбите на блока няколко пъти, но така и не можех да открия мястото. Аз имах чувството, че обстановката в блока тотално се е променила от момента, в който излязох от него. Като във филма “Матрицата”, където след едно премигване във виртуалната реалност всичко ставаше абсолютно различно. И както вървях нагоре-надолу, направи ми впечатление, че голяма част от апартаментите имат инсталирани устройства, които мигат и писукат в нощната тишина. Тогава си казах: “Боже, къде съм попаднала аз? Какъв е този блок?”. Изведнъж всичко ми стана ясно. Нищо, което се беше случило тази вечер, не беше случайно. Вече бях сигурна: момчетата няма да се върнат, тяхната роля беше изпълнена. Те трябваше да ме лишат от всичките ми средства за комуникация, т.е. телефона и радиото на mp3-плеъра, за да мога да бъда подложена на изпит. Финалния изпит, след който щях да бъда допусната до нивото на управляващите, до мрежата от съвършени души, представляващи сами по себе си Господ. Сега виждах блока като една камуфлажна сцена, декор, изпипан до паяжините по ъглите и боклука по пода. Аз трябваше да открия, че това е декор и успях, минах първото ниво! Виждах сега цялата двойнственост на заобикалящата ме действителност – написаните на общодостъпен език абсурди за лудите – инструкции, залепени на стените, виждах скритото и двойнствено значение навсякъде около мен. Застанах в очакване – какво ще се случи? Мина време, нищо около мен не помръдваше. Тогава изкрещях: “Ето, аз открих всичко, къде сте, хайде, покажете се!” Никой не се обади, нищо не се случи. Крещях и други неща, говорех на майка ми и на брат ми, които бях сигурна, че в момента на моя финален изпит ме наблюдават и ми стискат палци. Никакъв резултат. Тогава се замислих. Казах си: “Май не съм на прав път… Май не е толкова просто, колкото ми се струва… Да, не може да е толкова лесно, толкова еднопластово, както предположих… Та аз все още съм във виртуалната учебна реалност, която представлява нашия свят и определено някой ме наблюдава, но това не е Бог, това са едни обикновени агенти. Целият този блок, с тези писукащи устройства в него – това е една обикновена сграда, в която живеят агенти на Държавна сигурност, а аз се държах като глупачка…”. Така в мен се зароди теорията, че цял живот съм била заобиколена и наблюдавана от агенти. Причината – че от малка съм талантливо дете, носещо в себе си стремеж към съвършенство, така наречения от мен “златен стандарт”. Старата система на социализма, трансформирала се днес в един уродлив, измислен капитализъм, но все още съществуваща, опитваща се да уеднакви хората с уравниловка, отричаща всичко съвършено, се опитва да разбере как функционира този “златен стандарт” и да унищожи или поне да контролира всичките му носители. Кражбата на вещите ми в моите очи сега стана кражба от агенти, с цел да бъдат прослушани моите канали за комуникация. Замислих се как да си върна нещата. Какво описание бих могла да дам в полицията, какво те биха направили за мен? Нямах им вяра, реших да действам сама. В моята скапана държава, където нищо не работеше както трябва, човек е принуден да се оправя сам. Чаках във входа докато съмна и хората започнаха да излизат. Разпитвах всички които излизаха за двете момчета, обяснявах, че са ме обрали в техния вход, плачех и молех за помощ, но повечето хора ме гледаха като смутител на реда. Аз не можех да разбера защо не се впечатляват от обезпокоителния факт, че във входа им живеят крадци. Нали следващите жертви могат да бъдат те самите? Много често чувах отговора: “Аз не познавам почти никой от съседите си. Не мога да ти помогна…”

Прибрах се в къщи. Приятелят ми, а по-късно и баща ми, веднага разбраха, че нещо се случва с мен. Аз виждах агенти навсякъде. Отказах да започна да взимам лекарства – приемах ги за част от контрола над мен. Спомням си, че гледах хората по улиците и си казвах: “Горките, ако само знаят в каква мрежа са оплетени…”. Възприемах ги като невинни агънца, в чиито тела са се впили и смучат жадно пиявиците на властта.

Междувременно в работата ме уволниха дисциплинарно. Това стана по следния начин: След случката в петък работодателят ми не ме допусна следващата седмица до работното място. След това ми определи среща, на която ми предложи да напусна по взаимно съгласие. Каза, че ще ми даде прекрасна характеристика, за да си намеря лесно друга работа. Аз отказах да напусна и му напомних, че ако той желае да ме уволни, трябва да ми изплати обезщетенията съгласно Кодекса на труда и трудовия ми договор. Тогава той ми поиска писмено обяснение защо съм отсъствала безпричинно една седмица. На основание на това отсъствие ме наказа с дисциплинарно уволнение.

Прибрах се в къщи. Баща ми и другите близки хора около мен настояваха да се лекувам, но аз отказвах. В главата ми се рояха идеи как мога да започна самостоятелна дейност по линия на проекти, финансирани от Еврофондовете. Точно тогава около мен се завъртяха две циганки и ми казаха, че имам направена магия за безплодие и още една, по-силна, та ако се развали първата – да родя сакато дете. Тези твърдения ми се сториха напълно реални. Поискаха от мен много висока сума, за да се откупя от магиите. Дадох им доста пари. Дадох също голяма сума заем на един съсед комарджия, която той все още не ми е върнал. Похарчих много пари за дрехи, книги и какво ли не. Всичките ми спестявания за кухненско обзавеждане, които бях събирала една година, се изпариха за дни. Продължавах да съм вманиачена на тема съвършенство. Навсякъде в света виждах недоизпипана и недобре свършена работа, и бях безкрайно критична. Говорех много и според мен казвах истини, които някой трябваше да изрече на глас. А в резултат създавах единствено конфликт след конфликт. Изпокарах се с близки, с познати, с личната си лекарка, с медицинската й сестра…

Продължавах да отказвам да се лекувам. Имах чувството, че разсъждавам съвсем трезво, а околните за пореден път просто не ме разбират. Баща ми не знаеше какво да направи, за да ме накара да пия лекарства или да вляза в болница. Оказа се, че според новите закони, ако аз не желая да се лекувам и ако не нарушавам обществения ред, никой не може да ме застави насила да вляза в болница. Ходих заедно с него при лекуващия ме психиатър, той ми назначи терапия, но аз и на него не вярвах, че преценява правилно положението ми. В един момент си казах: Баща ми, психиатърът и аз имаме различни мнения относно моето състояние, но това са три субективни преценки. Как може да се оцени обективно моето психично здраве? Тогава реших да се подложа на психологически тест, който да даде една реална оценка. Когато отидох при психолога, той ми каза, че според него трябва да остана на лечение в болницата, предложи ми да направим теста в някой от следващите дни докато съм там. Бързаше да си тръгне, работното му време изтичаше. Мнението му натежа за мен, реших да остана. Така за първи път влязох в психиатрия по собствено желание, срещу подпис за информирано съгласие.

Останах там и се лекувах доброволно почти месец. След това излязох по свое желание, пак срещу подпис за информирано съгласие. За първи път в живота си, лежейки в психиатрия, носех напълно отговорността за постъпките си и контролирах продължителността на лечението си. Когато напуснах болницата аз не бях още съвсем здрава и не разсъждавах напълно обективно. Но не мога да опиша чувството си на тържество, когато видях, че мога да владея положението там, където винаги съм била най-безпомощна. Тъй като излязох по своя воля, против волята на лекуващия ме психиатър и преди лечението ми да е приключило, аз се озовах навън скарана с психиатъра си и с висока доза потискащи лекарства, които не знаех по каква схема да спра. Бях в доста безпомощно положение, леко неадекватна от лекарствата, сама и скарана с всичките си лекари… Добре че баща ми се свърза с психиатърка, която ме прегледа и ми назначи схема за лекарствата, така че в края й отново останах само на поддържаща терапия.

Постепенно в къщи се стабилизирах. Повишеното ми настроение стихна. Депресията, макар и лека, пак се зададе на хоризонта. Аз отново бях без работа, плановете ми за проекти по Еврофондовете ми изглеждаха неосъществими. След няколкомесечно лежане в къщи започнах да търся работа. Намерих бързо добра работа. От няколко месеца нещата при мен отново влизат в нормалните си релси. Пия поддържащата си терапия, следя за промените в настроението си. Страхувам се да не бъда разкрита на новото място и избягвам близки контакти. Приятелите ми са извън работата. Но вече от старите ми приятели почти никой не остана. Минаващите една след друга години, ангажиментите, семействата им – всичко ни разделя.

Откакто излязох от болницата поддъжам връзка с няколко човека, които имат диагноза като моята. Чувствам се добре в тази група. Събираме се, предприемаме различни неща заедно и говорим на теми, които не можем да обсъждаме с други хора. Човек, който не го е преживял, не може да те разбере напълно. Преживяванията при всички нас са сходни, съвпаденията са много. В резултат аз все повече преставам да се чувствам като някакъв самотник, различна и изолирана от света. Виждам как значението на тази група нараства за мен, а струва ми се и за останалите хора в нея.

Историята ми засега свършва дотук. Създаването на този разказ имаше за мен една интересна последица. Докато описвах двуполюсните си състояния с подробности, които не съм споделяла с никого в такава пълнота, започнах да осъзнавам, че на белия лист те нямат ореола на срамна, страшна тайна, каквато имаха в мислите ми. Те по-скоро приличат на житейски проблем. Като например: някои хора имат проблем с контрола над алкохола или опиатите, други с контрола над килограмите, трети не могат да контролират безразборните си връзки. Аз имам проблем с контрола над настроенията си. Трудно ми е да преодолявам вътрешния им подтик, но на кого не му е трудно да преодолява себе си, когато това се налага?

Минах периода на самосъжаленията, когато питах: “Защо точно на мен?”. Сега търся начини за ефективно справяне с полярните си състояния. Лекарствата помагат, но премахвайки симптомите, те не дават отговор на въпроса каква е причината за възникването им. А аз искам да открия пусковия механизъм, за да мога да го контролирам. От известно време ходя на психотерапия – мисля, че съм на прав път. И че съм поредния човек, стигнал по свой собствен начин до истината: всичко започва от себепознанието и себеовладяването. Вече съм извървяла този път донякъде. Извървя ли го докрая, ще постигна своето равновесие.

Х.

Септември, 2007

За контакти:   erop333@yahoo.com
<br class=Свали файла“ class=“mceWPmore mceItemNoResize“ title=“Още…“ />

5 Отговора

02.02.2012 г.

Развълнувана съм от тази откровено разказана история. Аз също съм имала подобни проблеми с настроенията си, но така изчерпателно и с такава последователност не съм споделяла с никого. Радвам се, че най-после се заговори и за тази категория хора. Нещата ще се избистрят, когато узнаем причината за подобни състояния и не ги предизвикваме. Затова ни трябва вяра в Бога, в Неговото благотворно влияние върху нас и любовта като катарзис на тези състояния, които ни изкарват „извън релсите на нормалния живот“. Моите адмирации са към искреността и споделянето на проблема. Нещо, което ще помогне за преодоляването му.

20.02.2012 г.

Zdravei,mila,dokato 4etqh tvoqta istoriq,vse edno vijdah sebe si.Pi6i mi na ostaveniq adres.Bih se radvala da se zapoznaem!!!!!!!!!
galya_kraeva@abv.bg

21.04.2012 г.

Zdraveyte X.,
Izpovedta vi datira ot 2007 godina,mnogo se nadqvam dnes da ste dobre ,predolqla vazmojno po nay-dobriq za vas na4in vsi4kata tazi maka…Koqto e ne samo za “bolniq“ no i za blizkite mu,no ne po sachtiq na4in ,razbira se!!!V semeystvoto mi imam blizak sas saschtoto sastoqnie, i e ujasno trudno da mu pomognech ,4uvstvach se v bezizhoditza i stradanieto e golqmo!!!
Jelaq vi vsi4ko nay-hubavo!

15.08.2012 г.

Здравейте,тази изповед ми отвори очите малко.На кратко имам близка страдаща от същото заболяване-БАР и не я разбирах,опитвах се,но не можех.Да,тя изпадна в еофорично настроение и свърши всевъзможни глупости за отрицателно време,след което я задържаха и я подложиха на принодително лечение.Няма да казвам,как ми се сви сърцето,когато я видях вързана с коланите и не разбирах..Видях и Ада във психиятрията,кошмар който няма да забравя никога.Имам нужда да говоря с такива хора да ми помогнат да намеря начин да и бъда полезна.Живеем заедно,всичко бих направила за нея.Просто не знам как и какво..

07.03.2015 г.

Vie ste silno emocionalna natura.Ne e imalo koi da vi izslushva i razbira.Iskreno sajaliavam za tova!.Edna amerikanska aktrisa sashto beshe na lechenie sas tova zaboliavane.Sluchva se – vajnoto e che ste otkrili viarnata posoka!.Bih zavarshila sas dve sentencii na Evripid.1/ Liubovta e vsichko,koeto imame.Tova e edinstevniat nachin da si pomagame edin na drug.2/Jivotat e borba!!!!!.Derzayte!!!Viarvam che shte badete dobre!!!.Pozitivnoto mislene pomaga mnogo!!!.Namerete si knigata “Lekuvashtite race“ ot Franc Vagner.SUPER E!!!!!.Tam ima leko uprajnenie sas racete protiv stress – MNOGO POMAGA!!!!!.Sas uvajenie Violeta Ilieva

Оставете коментар


* Името, Имейла и Коментар са задължителни
*
Поддръжа се от Студио Кипо