Аз получих невроза малко преди да навърша 14 години. Беше след един тежък побой, който моят баща ми нанесе, с ритници и блъскане на главата в гардероба. Няколко дни по-късно започнах да се чувствам странно. Имах нервно напрежение, тъга и едни мисли, които от тогава до днес се появяват в периоди на влошаване. Мислите са свързани с мен, смятам че никой не ме харесва, че не ставам за нищо, нищо не мога, че хората ме избягват, r въпреки, че една част от мен си дава сметка, че не е точно така, не мога да ги спра. Много е болезнено. Започнах да страня от всички, изолирах се. Майка ми ме заведе на лекар-невролог. Последва посещение на психиатрична клиника за деца и юноши в кв. Княжево. Майка ми ме излъга, че отивам само на консултация с лекар, но ме остави там за 4-5 дни. Там за първи път видях хора с психични проблеми. Страхувах се. Опитах се да избягам. Много плаках, молих майка ми да ме вземе обратно в къщи.

След 5 дни се прибрах у дома. Чувствах се добре, продължих да ходя на училище и всичко си беше както обикновено. Но… се появи пак онова състояние… изолирането ми от хората, лошите мисли и мълчанието ми. Съучениците ми се държаха зле с мен, усещаха, че съм различна. Правеха ми номера, хвърляха ми жаби в косите, обиждаха ме, а аз само си мълчах. И престанах да ходя на училище. Не исках да се чувствам зле и да ме обиждат, знаех че трябва да се защитя, но не можех.

Първото ми влизане в психиатрична болнца, беше когато бях на 18 години. До това се стигна след като бях много агресивна. В къщи чупех неща, карах се с майка си, даже се нахвърлях да я удрям. Настаниха ме в болницата в Курило. Останах един месец. Беше много подтискащо и ужасно. Санитарите ни биеха и крадяха от храната, която майка ми пращаше. След излизането ми от болница имах периодиq в които се влошавах и други, в които се чувствах добре. Странното е, че точно когато се чувствах добре, близките ми казваха, че съм влошена, а аз самата не си давах сметка за това. Сега вече аз знам, че това са манийните ми епизоди. Имаше още около 5-6 влизания в болници, и всеки път за около месец престои. Започнах да посещавам една жена психиатър, която ме накара да й вярвам. Започнах да вземам лекарствата си редовно. При спиране веднага имаше влошаване. По това време не работех и често ходех при баба ми на село, където единствено се чувствах стабилно и добре. Цикълът тогава беше: един месец на село, после идване в София за лекарствата и пенсията и пак обратно при баба.

По това време от живота ми имаше един човек, който мислех, че обичам, и той имаше огромно влияние върху мен в негативен смисъл. Заради него имах проблеми с майка ми и брат ми, те смятаха, че той не е подходящ за мен. Бяхме заедно 5 години. Усещах се като хваната в капан, беше ми трудно да избягам. Няколко пъти се опитах да прекъсна връзката, но той не ме оставяше да тръгна. Заплашваше ме, че ще каже на майка ми, че продължаваме да се виждаме. Заради отношенията ни, които бяха много неясни, с много заплахи и лъжи, аз често се влошавах. Никой от обкръжението ми не го харесваше. В един момент разбрах, че той използва слабостите ми, за да ме манипулира. Когато майка ми разбра, че продължавам връзката си с този мъж, имаше голям скандал, след който тя смени бравата в къщи. И, на практика, аз нямаше как да си вляза у дома. Тогава потърсих въпросния мъж за помощ, а той се скри. След този случай аз окончателно взех решение да прекъсна връзката.

Покрай всички тези преживявания се влоших и постъпих в болница. Там срещнах един стар познат. С него сес ближих много, разказвах му за всичко, което ми се е случило. Запознах го с майка ми, заедно пихме кафе. След неговото изписване той продължи да идва да ме вижда и да се грижи за мен. По товав реме бях 43 кг. Отказвах да се храня. Неговото приятелство ми помогна да започна да се храня. Майка ми одобряваше приятелството ни. След изписването от болницата този мъж ме покани на гости на неговото село и аз, със съгласието на майка ми, заминах. Там се възстанових и открих любовта си към този човек. За първи път имах до себе си толкова грижовен, внимателен и добър мъж. Тогава там, в това село, започна нашата любов. Ние продължихме да бъдем заедно две години и сега, наскоро, сключихме брак. Той много ми помага, когато изпадам в кризи и съм в депресия. Ние много разговаряме, нямаме тайни един от друг. Когато съм в депресия, ме кара да излизам и да се срещам с приятелки, не ме оставя да бездействам. Измисля ми занимания, само за да не се оставям на негативните мисли, разхождаме се заедно, правим почти всичко заедно. Това е страхотно. Усещането за споделеност и разбиране. Той следи състоянието ми, следи, дали има настъпване на влошаване, грижи се за лекарствата ми, дали ги вземам. Когато ходя на психиатър, той ме придружава. Разговаря с моя психиатър, за да се информира за състоянието ми. Аз мога да кажа, че в този етап от живота си се чувствам много обичана, спокойна и в хармония, само депресията и лошите мисли ме притесняват малко, когато се появят. Аз се справям с тях, като чета много криги на различна тематика, разхождам се, гледам телевизия, разговорям с мъжа си, опитвам се да мисля позитивно, опитвам се да се убедя, че всичко ще отмине, само ми трябва малко време, следвам съветите на моя психиатър. Мисля, че животът ми вече се е подредил добре. И всичко е наред. Въпреки всичко, което съм преживяла, мисля, че животът е хубав и се старая да мисля позитивно. Мечтая си депресията и лошите мисли да изчезнат, и да не изпадам повече в кризи и да мога да водя нормален начин на живот.