Историите, които психично болните хора се осмелиха да разкажат, извират буквално от сърцата им. Някои от тях се притесняваха. Други не знаеха как да построят изреченията си. Трети се чудиха дали изобщо да се разкрият. Четвърти бяха изключително смели и се осмелиха да напишат за болката и вътрешните им преживявания, които ме разтърсиха. Смятам, че всеки човек, четейки историите им, би намерил в тях нещо свое, би се докоснал до свои трудности и неволи, до чувствеността и крехкостта на психично болните, усещания, които безспорно „живеят” и в здравите хора.
Яна Кацарова, интервюиращ

 

По време на събирането на историите на хора с психична болест и техни близки, в ролята си на интервюиращ, аз имах уникалната възможност да се докосна до много интимни преживявания, свързани с болка, отхвърляне, неразбиране, самота, страх, липса на подходящата подкрепа в определения момент, объркване, неразбиране, ужас и липса на надежда. Красивото е, че разказвайки историите си, хората успяваха да преживеят отново много от тежките моменти, позволявайки ми да ги придружа в това и да се опитам да им създам усещане за подкрепеност и съпреживяване. Аз искам да благодаря на тези хора за това, че ми се довериха и ме допуснаха до своя свят. Усещам, че докосването ми до целия спектър от преживявания промени много неща в самата мен.
Ваня Величкова, интервюиращ

Константин Тодоров

Роден съм на 30.06.1967 година в София. Почти целият си живот съм прекарал тук. Когато бях на възраст 5 години, това беше времето, когато се чувствах най-напрегнат. Баба ми ме учеше да чета и да пиша на български и да говоря на френски. През този период всички мои близки ме обучаваха едновременно на много различни неща. Майка ми ме учеше на английски и ми четеше книги по българска и византийска история. Вторият ми баща, за да не остане по-назад, се опитваше да ме учи на немски език. Неговата първа съпруга ме хранеше с шоколад и се впечатляваше от моите умения да решавам кръстословици заедно с баба ми. Всички мои близки много бързаха да ме научат на много и различни неща, които те смятаха за важни, и да ми налеят своите лични знания. Вследствие на това аз се чувствах много претоварен и преуморен. На тази възраст развих бронхит и синузит, които останаха хронични.
В училище се справях успешно с материала. Единствените предмети, с които имах затруднение, бяха алгебра и геометрия.
Когато бях 7 – 9 годишен, майка ми и баща ми започнаха да имат сериозни скандали и търкания помежду си, от които и аз бях потърпевш, често ме наказваха и аз се чувствах много тъжен. Те ми прилагаха много видове природолечения, тъй като вторият ми баща беше много вдъхновен да популяризира своите умения в медицината. В прекалената си грижа с медикаменти и процедури, аз започнах да се чувствам по-зле и по-самотен, тъй като повечето от процедурите отнемаха много време, и дори престанах да ходя на училище за известно време.
Когато бях на 11 години, майка ми започна да търси помощ от психиатри за решаване на посочени от нея проблеми, истински или измислени. В резултат на това тя ме заведе за първи път на психиатър. След това започнахме да посещаваме заедно много и различни психиатри. Аз забелязах особеност в тези контакти. На различните психиатри майка ми излагаше различни версии за моето състояние: веднъж съм страхлив, веднъж агресивен и реда се сменя…
След поредните прегледи и разговори с психиатри се оказа, че аз вземам лекарства, с различни действия, вследствие на това мисленето ми започна да се обърква, започнах да губя способности и дарби, които имах. Имах трудност в обучението и в усвояването на нови знания. Аз започнах да се чувствам различен – да губя паметта си и да изпадам в безпомощност.
Този модел продължи до 1994 година. С годините се натрупа сериозен списък от психиатри, които са ме лекували – общо 25 човека. Съгласно здравният ми картон аз имам най-сериозната и трудно лечима болест – параноидна шизофрения.
През 1993 година управителят на една болница ми постави напълно различна диагноза – ОСНЗ (обективно и субективно напълно здрав).
След 1994 година аз живях няколко години в крайно тежка психична среда. Опитвах се да живея сам в моят апартамент, наследство от родителите на баща ми. Самотата ме водеше до депресивни състояния и аз реших да потърся квартиранти, за да намеря подходящ начин да си помагам в домакинството. Оказа се трудно да намеря хора. Започнах да се чувствам изхабен от усилията, които полагах в търсенето на най-подходящият човек за съжителство. Обадиха се около 530 човека, от тях 450 въобще не дойдоха. Последователно в моята кухня живяха 14 души, които се сменяха през различен период от време. Аз бях обект на кражби от различно естество – дрехи, вещи, стоки и др. Накрая стигнах за пореден път до състояние на безпомощност. На 12.08.2001 година при мен се настани нов човек, който беше уникален измамник. Той доизнесе голяма част от книгите в моята библиотека. Този човек живя при мен до 2003 година. След това при мен живяха още двама, които бяха много подобни на последния. Аз бях всестранно използван. През този период аз се чувствах най-зле.
В крайна сметка взех решение да приема майка ми такава, каквато е, и да се върна да живея при нея. Тя бавно, стъпка по стъпка, започна да променя характера си и да прави неща в моя полза. Започнахме да се разхождаме заедно с нея, да си организираме екскурзии извън София. За последен път бях на екскурзия извън София през 1989 година, преди промяната на майка ми.
Постепенно се ориентирам в хаоса от болни и болести, от полезни и измислени вредни лекарства. Продължавам да търся работа. Имам желание да се занимавам с компютри, фотография и моя мечта е да се занимавам с програмиране на сайтове. Иска ми се да открия един – двама добри приятели, с които да общувам в психична стабилност и спокойствие.

Оставете коментар


* Името, Имейла и Коментар са задължителни
*
Поддръжа се от Студио Кипо