Константин Божилов: роден 1953 година, зодия лъв.

Разболях се на около 22-23 годишна възраст, след моя развод. Въпреки заболяването ми съм работил пет години в БНТ, отдел разработки на нова апаратура, и на още няколко места. В момента ми е трудно да се справя с техническа работа, поради вегетативни смущения, дължащи се на лекарствата и на възрастта ми. Налага ми се да се преквалифицирам. Занимавам се в момента доста успешно с курсове по информатика, водих около две години курс компютърни умения в ГПП „Адаптация”. Успял съм да науча да работят на компютър почти безнадеждни случаи. Аз съмият имам домашен компютър и в момента, освен всичко друго, се занимавам и с писане на поезия и проза. Много държа на културните отношения в моето лично обкръжение. Амбицирал съм се да се боря срещу стигмата. Спечелил съм трета награда за проза в един конкурс. Бих могъл да ви представя последното си стихотворение:

Сърцето на лятото

Когато скрежът, духнал от далече
Покрие със сребро стъклата
и коледни камбанки зазвучат,
на лятото сърцето, скрито надълбоко
в душата ми, запазено кърви.
Повикай го, не го оставяй,
Защото твойто лято
В косите ти сребристи
Мисля, че е вечно.
И думите ти лековити,
Макар горчиви, като всеки лек
Ще го спасят.
Ако ли не – не зная с мен какво ще стане.
Аз може би ще оцелея някак, може не.
Необходимо ми е твойто лято
Като вода за жадния, като за болен – лек.

В момента търся издател за моя роман по действителен случай: „Дневникът на един полудяващ”. Възмутен съм от т.нар. чалга култура в съвременното поколение. Обичам електронна музика. Жилището ми се нужда от ремонт, за което ми е трудно да намеря средства. Бих искал да общувам с повече хора, имам добри педагогически умения и съм склонен да работя с хора с увреждания. Ще ви кажа още една моя притча. Казва се:

За птиците и хората:

Едно време птиците не умеели да летят. Те имали здрави крака и се катерели по клоните на дърветата. Веднъж една птица се изкачила на самият връх на най-високото дърво в гората, за да види небето, но клончето под нея било тънко, счупило се, тя започнала да пада, в ужас разперила криле и, за свое голямо учудване, полетяла.

Светът отгоре бил съвсем различен.

Летяла тя във синьото небе, а останалите птици я гледали отдолу. Едни казали, че тя е простачка, втори – че да се лети е неприлично, трети – че е луда.

Но между тях имало и любопитни, които решили да опитат. И полетели…

Тези, които полетели, останали птици. От останалите произлезли хората.