Историите, които психично болните хора се осмелиха да разкажат, извират буквално от сърцата им. Някои от тях се притесняваха. Други не знаеха как да построят изреченията си. Трети се чудиха дали изобщо да се разкрият. Четвърти бяха изключително смели и се осмелиха да напишат за болката и вътрешните им преживявания, които ме разтърсиха. Смятам, че всеки човек, четейки историите им, би намерил в тях нещо свое, би се докоснал до свои трудности и неволи, до чувствеността и крехкостта на психично болните, усещания, които безспорно „живеят” и в здравите хора.
Яна Кацарова, интервюиращ

 

По време на събирането на историите на хора с психична болест и техни близки, в ролята си на интервюиращ, аз имах уникалната възможност да се докосна до много интимни преживявания, свързани с болка, отхвърляне, неразбиране, самота, страх, липса на подходящата подкрепа в определения момент, объркване, неразбиране, ужас и липса на надежда. Красивото е, че разказвайки историите си, хората успяваха да преживеят отново много от тежките моменти, позволявайки ми да ги придружа в това и да се опитам да им създам усещане за подкрепеност и съпреживяване. Аз искам да благодаря на тези хора за това, че ми се довериха и ме допуснаха до своя свят. Усещам, че докосването ми до целия спектър от преживявания промени много неща в самата мен.
Ваня Величкова, интервюиращ

Изпитание

Трудно е да преодолееш стреса от появилите се симптоми на заболяването на детето си, от търсенето на подходящо лечение, от страшната диагноза, от дългия път за изход от ситуацията.

Всичко стана неочаквано. Полицията счита, че е нещо обичайно юноши и девойки да не се прибират вечер в къщи. Не може да помогне. Само регистрира липсата на детето ти. И когато по някакъв начин то се връща в къщи, разбираш, че детето ти е безпаметно. Не знаеш какво да правиш. Как да намериш лекар, готов да прегледа в къщи болния?

Тогава това беше невъзможно. След много време разбрахме, че все пак има специалисти, които правят прегледи по домовете. Защо няма гласност по тези проблеми? Защо трябва толкова трудно да откриваш пътя за едно лечение?

В клиниките лекарите са мили и любезни, но трудно могат да помогнат на всички, защото легловата база е малка и трябва дълго да се чака. Защо? Защо?

Защо трябва да минат девет години, преди болния да стигне до ТЕЛК? Защо трябва на всеки две или три години пак да се явява на ТЕЛК? Защо при тази последователност поне няма застъпване на датите за начало и край? Защо болните трябва да чакат с месеци следващия ТЕЛК?

Това не помага на болния. Това го натоварва психически. Чака с месеци символичната си пенсия. Стои в къщи, не общува с никого, защото не може да си позволи един билет за градски транспорт или едно кафе в най-близкото кафене.

Вълненията на болния са наши вълнения. Изпитваш вина, че не можеш да помогнеш. Напуснал си работа, за да бъдеш в услуга на детето си за неговото успешно лечение. Продаваш имотите на всички баби и дядовци, за да осигуриш някакъв приличен стандарт. Стараеш се да намираш интересни занимания и развлечения, да съхраниш трудовите навици на детето, да възвърне общуването си с околните, да съхрани духа си, желанието да бъде полезно с нещо, да изпита удоволствие от поставените си цели.

Много е трудно. Трудно е да преустановиш всички контакти с приятели и колеги, защото няма време за личен живот. Трябва да се съобразяваш с възможностите на един болен. Освен с неговите настроения и желания, трябва непрекъсното да следиш има ли лекарства, вземат ли се навреме. По-рано лекуващия психиатър контактуваше с болния всеки месец. Той му изписваше рецептите. Сега е трудно толкова често да го посещаваме, защото друг лекар изписва рецептите, а трети ни дава протоколите. За да отидеш за протокол, пък трябва да вземеш направление от личния лекар. Вземеш ли протокол, трябва да го завериш в здравната каса. И навсякъде трябва дълго да чакаш. И в аптеките не винаги имат необходимите лекарства, а за спазване на точните дати да не говорим. И за смяната на индексите на лекарствата също, и за изискването да се намалява количеството на скъпоструващите лекарства да не споменаваме. Оказва се, според мен, че най-голям враг на болните е НЗОК. Страхувам се, че когато ме няма, няма да се лекува и детето ми при този дълъг път за осигуряване на лекарствата.

Може би всичко с времето ще се облекчи. Може би ще се изградят дневни центрове за предоставяне на програми от грижи (както дневния стационар в ЦПЗ и програмите, предоставяни в ГПП ”Адаптация”). Може би ще се съзададат общности, в които взаимно ще се подпомагат болните, а не да разчитат само на близките си. Може би само надеждата за по-добро бъдеще все още ни крепи.

 

Моите премеждия са премеждия на всички роднини на болни, с които съм контактувала. От време на време се чуваме по телефона за обмяна на опит и разтуха. Мечтая да има място, където хора с нашите проблеми да могат да се събират. Да знам, че като отида там на чаша чай или кафе, ще науча новости (наши и световни) за лечението на съответното заболяване, че моето дете ще срещне познати със сходни на своите проблеми, че ще може да общува с лекари без направления и без ограничения на времето.

Много ми се искаше да напиша нещо оптимистично, да се чете с удоволствие, но излезе това, което е мое ежедневие, за което се извинявам.

Победа… майка на дъщеря с психично заболяване.

Един отговор

08.03.2015 г.

Много е трудно и аз се разболях от притеснение.Ще се радвам да споделя.

Оставете коментар


* Името, Имейла и Коментар са задължителни
*
Поддръжа се от Студио Кипо