Психичната болест е като всички други, казва доц. Тома Томов. Но защо повечето болни се срамуват от болестта си и нерядко винят себе си за нея?

Аз се сблъсках с психичното страдание вследствие на стреса, който получих поради неизбежността от операция на коляното. Бях 22 годишна. Обичах да ходя пеша, да тичам и да танцувам. Страхувах се дали след операцията ще мога отново да правя това. А и болката в коляното беше силна. Сама по себе си тя рушеше психичното ми спокойствие. Получих първата криза. Вършех неща, които ми бяха чужди по природа. Всяка следваща криза мислех за последна и се надявах да оздравея, но уви. Психичното ми заболяване се превърна в хронично. Операцията на крака ми мина успешно. Положих усилия при рехабилитацията и проходих отново. Е, кракът ми не беше като здрав, но вършеше работа. Но от тази житейска ситуация излязох с клеймото „психично болен”. И от тук започнаха трудностите. Болестта намали работоспособността ми. Когато изпадах в кризи, правех неща, за които се срамувах в ремисиите. Понякога ставах агресивна към близките си, за което по-късно се мразех. Когато бивах в депресия, исках да умра и се страхувах от себе си. Най-трудното беше да осъзная болестта си и да приема медикаментозното лечение за постоянно.

Сега, когато пиша също съм с неспокойна душа и с огромно чувство за вина. Имам чувството, че съм пропиляла живота си и съм ненужна. Не успях да създам семейство. Имам две професии, а не работя по нито една. Сблъсках се и с това, че работодателите не са склонни да наемат хора с психични проблеми и това допълнително ме обезвери. Домакинската ми работа също “куца”. Страхувам се, че преча на близките си, които се грижат и морално и материално за мен. Но стигмата виси и върху тях. Не е лесно да си роднина на психично болен, защото и те се тревожат, а понякога и гневят на съдбата – моята и тяхната.

Това е стигмата от моя гледна точка. Тя идва отвътре или може би се предава отвън. Много хора считат, че психично болните са непълноценни, дори опасни. Но ако психичното заболяване е като всички останали, трябва ли да има стигма?

И питам се – нужни ли сме на обществото? И срамна ли е психичната болест?

Х. В.