Историите, които психично болните хора се осмелиха да разкажат, извират буквално от сърцата им. Някои от тях се притесняваха. Други не знаеха как да построят изреченията си. Трети се чудиха дали изобщо да се разкрият. Четвърти бяха изключително смели и се осмелиха да напишат за болката и вътрешните им преживявания, които ме разтърсиха. Смятам, че всеки човек, четейки историите им, би намерил в тях нещо свое, би се докоснал до свои трудности и неволи, до чувствеността и крехкостта на психично болните, усещания, които безспорно „живеят” и в здравите хора.
Яна Кацарова, интервюиращ

 

По време на събирането на историите на хора с психична болест и техни близки, в ролята си на интервюиращ, аз имах уникалната възможност да се докосна до много интимни преживявания, свързани с болка, отхвърляне, неразбиране, самота, страх, липса на подходящата подкрепа в определения момент, объркване, неразбиране, ужас и липса на надежда. Красивото е, че разказвайки историите си, хората успяваха да преживеят отново много от тежките моменти, позволявайки ми да ги придружа в това и да се опитам да им създам усещане за подкрепеност и съпреживяване. Аз искам да благодаря на тези хора за това, че ми се довериха и ме допуснаха до своя свят. Усещам, че докосването ми до целия спектър от преживявания промени много неща в самата мен.
Ваня Величкова, интервюиращ

ЗА СТИГМАТА

Психичната болест е като всички други, казва доц. Тома Томов. Но защо повечето болни се срамуват от болестта си и нерядко винят себе си за нея?

Аз се сблъсках с психичното страдание вследствие на стреса, който получих поради неизбежността от операция на коляното. Бях 22 годишна. Обичах да ходя пеша, да тичам и да танцувам. Страхувах се дали след операцията ще мога отново да правя това. А и болката в коляното беше силна. Сама по себе си тя рушеше психичното ми спокойствие. Получих първата криза. Вършех неща, които ми бяха чужди по природа. Всяка следваща криза мислех за последна и се надявах да оздравея, но уви. Психичното ми заболяване се превърна в хронично. Операцията на крака ми мина успешно. Положих усилия при рехабилитацията и проходих отново. Е, кракът ми не беше като здрав, но вършеше работа. Но от тази житейска ситуация излязох с клеймото „психично болен”. И от тук започнаха трудностите. Болестта намали работоспособността ми. Когато изпадах в кризи, правех неща, за които се срамувах в ремисиите. Понякога ставах агресивна към близките си, за което по-късно се мразех. Когато бивах в депресия, исках да умра и се страхувах от себе си. Най-трудното беше да осъзная болестта си и да приема медикаментозното лечение за постоянно.

Сега, когато пиша също съм с неспокойна душа и с огромно чувство за вина. Имам чувството, че съм пропиляла живота си и съм ненужна. Не успях да създам семейство. Имам две професии, а не работя по нито една. Сблъсках се и с това, че работодателите не са склонни да наемат хора с психични проблеми и това допълнително ме обезвери. Домакинската ми работа също “куца”. Страхувам се, че преча на близките си, които се грижат и морално и материално за мен. Но стигмата виси и върху тях. Не е лесно да си роднина на психично болен, защото и те се тревожат, а понякога и гневят на съдбата – моята и тяхната.

Това е стигмата от моя гледна точка. Тя идва отвътре или може би се предава отвън. Много хора считат, че психично болните са непълноценни, дори опасни. Но ако психичното заболяване е като всички останали, трябва ли да има стигма?

И питам се – нужни ли сме на обществото? И срамна ли е психичната болест?

Х. В.

 

Оставете коментар


* Името, Имейла и Коментар са задължителни
*
Поддръжа се от Студио Кипо