Мило мое дете,

винаги съм те обичала. И винаги, където и да съм, ще те обичам! Ти не си виновна, че ти се падна майка, която обявиха за “болна”. Не си виновна, че, откакто се помниш, съм все такава, много ми се искаше да ме помниш преди това. Опитах всичко, за да оздравея, но не мога да издържам и оцелявам в света, който си мисли, че е “здрав”.

Според мен, неспазването на десетте божи заповеди е отклонение от “здравото”. Всички наричат обществото болно, защото за да оцелее, мислещият се за себе си “здрав” свят често ги пренебрегва.

Израснах в нетрадиционно бохемско семейство, с травми, които ще спестя на близките си. Защото, когато си дете нямаш вина, а когато пораснеш и станеш различен, вече поемаш отпечатъците от грешките на другите. Аз съм от поколението на прехода. Детството ми премина по времето на комунизма. Тогава всички бяха равни и еднакви. НЕ МОЖЕХ, защото носех по себе си отпечатъците на бохемията. Бях дете, което се стряскаше от училищните викове. Обикновено ходех без домашни на училище, защото никой не ми търсеше сметка за това. Повтарях първи клас. Два пъти съм била чавдарче. А в четвърти клас искаха да ме изпратят в училище за бавно развиващи се, просто защото никой не изискваше от мен отговорност към училищния процес. Но не можаха да ме хванат, защото твърде бързо избягах от първия си колектив. Тогава, по времето на демокрацията, настъпи и моят пубертет. Тогавашните ми съученици ме обичаха и приемаха. Наричаха ме “мама Ивон” и идваха да се съветват за “неправилното” в живота с мен. Един ден сварих целия си клас на трамвайната спирка пред 32-ро СОУ. Той беше избягал от час по биология и това беше първия бунт в тази прочута руска гимназия, която ние наричахме „Руската Бастилия”. За първият бунт в историята й бях обявена за виновна аз. Единственото ми участие в него беше моето предложение да поиграем на джаги на “Солни пазар”. Класната ни събра и ни даде съчинение по темата “Мнението ни за успеха и дисциплината на класа”. Мен ме изпитаха първа. Станах и започнах да чета, докато стигнах до изречението “…знам, че се отклонявам от темата, г-жо Султанова..” и й казах какво си мисля за нея. А след това сама написах забележка в бележника си, “нестандартно мислеща”. Но класната според нейната компетентност да я подпише.

Защото лудостта е бунт, който по време на криза се превръща в революция. Срещнах класната след една-две години. Заведе ме в едно кафене. Почерпи ме кафе и заедно изпушихме по една цигара – Femina 100, а бях едва на 14 години. Тя ми каза следното: ”…Ивон, твоето съчинение ме промени…”. Човешката еволюция винаги се е придвижвала от отделни индивиди, които осъзнават потока на колективното неосъзнато. Малко по-късно, в разгара на моя пубертет, не можах да се държа като дама и напсувах в час учителя си по математика. Това раздели учителите ми на два фронта. Едните, които уважаваха моя бунт и другите, които не желаеха да носят последствията от “революционното в мен”. Уважението към “бунта”, успя да надделее и след мъмрене не ме изключиха. Но аз растях и все повече се чувствах неудобно сред затегната уравниловка на колектива. Не изчаках да ме изключат. Напуснах сама и се преместих в 4-та работническа гимназия, в която нямаше физическо възпитание, а в сряда беше неучебен ден. Това беше училище за “разбойници” и майки. Влязох като разбойничка и излязох като майка. Всички, които влизаха в дома ми през детството ми, бяха актьори, режисьори, поети и писатели, художници или просто хора, които нямаше къде другаде да идат. Така сметнах за съвсем естествено, че ще ставам актриса. В 4-та работническа гимназия имах достатъчно време да се подготвя за това. От всичко най-любимо ми беше танцуването на степ, което започна още от десетата ми година. Но репетирането ми в домашна среда обикновено завършваше със семеен скандал от страна на вуйчо ти.

Също много обичах и завършването ми на първия професионален курс за манекени и фотомодели в България. Много бързо приключи кариерата ми в тази посока – с моя отказ да се снимам по бельо. Можех да взема тази диплома, ако не бях заминала с баща ти на море. Така през ваканцията между 9-ти и 10-ти клас се появи ти, мое безценно съкровище. Моля те, прости на мама срама от това, че беше малка, че нейния принц беше с други принцеси, и че й беше трудно с понятието “самотна майка”. Първата изолация от този “здрав” свят беше заради подигравките с растящото коремче на мама. Затварянето в къщи ми спести ежедневното присмехулно съжаление към младостта и майчинството без баща.

И така, ние с тебе се озовахме в една болница, където те погледнах в очите и ти ми се усмихна. За пръв път плаках от щастие. Мило мое дете, казват че Господ, когато плакал, създал морето и океаните. Един ден, докато чаках да те доведат за кърмене, стоях на прозореца и се бях вторачила в “здравия” свят. Изневиделица около родилната болница се появиха четирима войничета, които започнаха да имитират виковете на раждащите майки. Гавреха се с това така, все едно че не бяха родени от майки. И тогава се сетих за строгия, пълен със странно чувство глас на акушерката, която през смях ни заяви “…Ивон, в тази болница все се е крещяло… ама чак пък такова чудо…”

Разхождайки те един ден срещнах учителя си по литература, г-н Руиков, който ме посрещна с думите ”….Ето каква била причината да отсъстваш от училище, а ние всички се чудехме какво става с теб. Я вземи се яви като частна ученичка. Всички ще помагаме…”. Така по времето на нашите разходки се появиха и учебниците за десети клас. А на абитуриентския ми бал беше с мен – на една година и три месеца (е, имаше малко разправии с охраната, която мислеше, че не сме за там). После дойде и следването на мама в П.Ч.Т.К. “Любен Гройс”. Когато социализма под строй превзе властта, народът се разбунтува и се започнаха митинги и стачки. Мен ме избраха да представлявам стачния комитет на випуска си с презумцията, че не разчитам на компотите на мама и тате и съм знаела защо съм там. После всичко утихна. А аз бях наградена със стипендия от Хенделово общество. Лидерството е начина да промениш нещата, като поемеш отговорност за тях. После баща ти реши, че е проумял какво е изгубил и се върна вкъщи. Не съм съзнавала, че думата актриса е синоним на онази гадна думичка за леките жени. Започнаха запоите му и обвиненията, че ще превърна детството ти в моето. Така пак се затворих вкъщи, заедно с теб, мило мое дете. Изолирана от фалшивия свят на амбициозността.

Така се появи ТЯ – болестта, за чиито прояви те моля да ми простиш, ако можеш. Извини ме за всички просяци, които са се спирали по пътя. А щом съм ги превръщала в принцове, винаги ги е дразнило това, че ми е неудобно върху граховото зърно.

После дойде и срамът от болестта. Това, което исках, е да се крия от всички, които ме познават. Така след шокова терапия заминах да следвам Евритмия в Германия. Но човек, където и да отиде, навсякъде носи себе си. Там хората те гледат странно, когато се усмихваш, камо ли когато се смееш. Това ме разболя твърде бързо.

След години на застой мама отиде при себеподобните си – хората от “Децата на Кубрат”, първата неправителствена организация, съставена от потребители на психично здраве. Там, сред различните, се чувствах еднакво равна. Моля те, прости им техните странности. Но това е защото човек, в крайна сметка, е винаги сам. И запомни от мама, че и най-красивия принц може пак да стане грозна жаба, ако половината кралство на сърцето ти не му е достатъчно.

Ти си най-скъпото нещо, което съм създала. Моля те за последно, прости че не бях добра майка, и те моля да оцелееш и да бъдеш това, което си. Да постигнеш всичко за което мечтаеш и никога да не преставаш да го правиш.

боли!

С обич, целувам те. Твоя мама Конче!

Ивон Баранович