Историите, които психично болните хора се осмелиха да разкажат, извират буквално от сърцата им. Някои от тях се притесняваха. Други не знаеха как да построят изреченията си. Трети се чудиха дали изобщо да се разкрият. Четвърти бяха изключително смели и се осмелиха да напишат за болката и вътрешните им преживявания, които ме разтърсиха. Смятам, че всеки човек, четейки историите им, би намерил в тях нещо свое, би се докоснал до свои трудности и неволи, до чувствеността и крехкостта на психично болните, усещания, които безспорно „живеят” и в здравите хора.
Яна Кацарова, интервюиращ

 

По време на събирането на историите на хора с психична болест и техни близки, в ролята си на интервюиращ, аз имах уникалната възможност да се докосна до много интимни преживявания, свързани с болка, отхвърляне, неразбиране, самота, страх, липса на подходящата подкрепа в определения момент, объркване, неразбиране, ужас и липса на надежда. Красивото е, че разказвайки историите си, хората успяваха да преживеят отново много от тежките моменти, позволявайки ми да ги придружа в това и да се опитам да им създам усещане за подкрепеност и съпреживяване. Аз искам да благодаря на тези хора за това, че ми се довериха и ме допуснаха до своя свят. Усещам, че докосването ми до целия спектър от преживявания промени много неща в самата мен.
Ваня Величкова, интервюиращ

Емил

I.

Страхове. Страхове и надежди и много любов. За мен това е лудостта, животът в нея, хората в нея. Смисълът, целта и посоката са неясни като самия живот, всепронизващ, адаптивен, сюреалистичен е подходът и пътят на вътре. Но какво толкова – просто болест, ще кажат половината, просто път – ще кажат други, просто няма причина. За няколко дена или часа рухва цялата постройка от причини и следствия, от мисли и чувства, от омрази и несбъднати любови. Цялата илюзия за други, за личност, за его, просто си отива заедно с красотата на желанията. Несбъднатата – опита на осъзнатата природа на ума да осмисли настоящия момент спира инерцията, спира движението. Но на кого е нужен покоя. Само говорим за него, а всъщност избягваме да се случи. Приказки от отвъдното, настроения бяло и черно, раждане, смърт. Хилядите причини да бъдеш себе си, а не с другите, водят до деградация и липса на идеали, защото те искат другия, хищния, адаптивния. Затова и ни посрещат изпращат, затварят и връзват. Да отгледаш в сърцето си цвете!!!!!

II.

12 години самота, която споделям с другите. Всъщност всички го правят. Пустотата ги плаши, а от къде сме почнали, не от кривата круша, а от дървото, от дървото на живота. Тъжно ми е за неандерталеца, който е изчезнал като вид. Бил е два метра, вегетарианец, много космат и по-малко луд. Предпочел е да си отиде, вместо да изяде другите. Това не е критика или чувство за хумор, а тъжен факт – като психиатрията.

III.

Страхове и надежди. Това са сънища, които сънуваме наяве, вместо другите, които си отиват примирени.

Смъртта на много от моите приятели ме научи, че безизходицата е изход от предвидимия лабиринт на болестта. Раждане, болест, смърт. Това уплашило Буда преди 2500 години и той намерил изхода в себе си. На едни казвал, че има Бог, на други – че няма. Говорел и за другия бряг на реката. Автобиографично, ако започнем анализа горе долу в ред. От малък вярвах в чудеса и те се случваха. От малък исках нещо различно и не ми беше много ясно, защо съществувам. Завърших училище с “много добър”- 4,97 и влязох в казармата. “Война и мир” игра за хора, отразяващи инстинктите. Първи си играх в детската градина, после учех в училище, накрая станах войник. Институционализацията е може би най- голямата болест на цивилизацията. Ставаш част от нещо и цял живот играеш гайката, която трябва да намери своя болт. Ако намериш нещо друго или станеш друго се оказва, че не си в плана, че си излишен и ненужен елемент от цяла комедия от грешки, наказания, последствия и т.н. Как да се нарека луд, като единствения ми опит да направя някакъв избор бе грешка, която случайността превърна в реалност т.е. видях света такъв, какъвто е!?

IV.

Та станах войник. Давах дежурства. Стрелях по мишени. Измислях истории и пишех писма. Пишех по малко поезия и имах гадже, което ме остави. Дисциплината, гладът, студът, каквото и да е страдание понякога тласка човек навътре. Неприспособимостта навън е приспособимост вътре. Изходи много – удоволствие, болка, страст. Много неща са причина за едното търпение, на което ни учат всички. Изкарах двете години криво ляво и с малко наранено самочувствие излязох навън.

V.

“Welcome to the hotel California”.

VI.

В този период от живота си не пушех, не пиех, не ядях месни продукти. Опитвайки се да науча повече за духовността и изявата в нея, доста прекалих, спазвайки нормите. Наложени от някои други. Докато един ден дойде отрицанието и пълното тотално вплитане на действителността. Исках да стана писател, но не ми беше ясно защо съществувам, така че не ми беше ясно какво искам, чувствам, какво търся. “Смисъла – цел за кого е?” написах в едно мое стихотворение и добавих

Векове след векове

тялото раздираше,

плътта си,

Своето съзнание,

да търси!?

VII.

Обиколих половината свят – Африка, Франция, Русия. Епизодите се появиха впоследствие, когато обвитите в илюзии “хубавини” в живота се оказаха фарс. Парите, жените, баровете, в които се напивах с алкохол, се оказаха поредната клетка. За крехката свобода не ми се пише. Даже и нея загубих в рамките на близо две години. Различните роли, в които ни вплита действителността, скоро се изчерпаха и разширеното ми от удоволствия и страдания съзнание потърси изход в себе си. Лудницата, медикаментозното лечение и изолацията ме позакрепиха малко, но бях изпушил твърде много трева, изпил твърде много алкохол и живял наистина съвсем малко. На 26 години вече бях развалина, която бе търсила единствено смисъл. А чувствата, моралните ценности и идеали си създадоха второ Аз, чрез което живеех по време на криза.

VIII.

Ремисиите ми бяха чисти. По някаква случайност издържах на натоварване. Работех и пишех по малко. Дори, с няколко приятели, направих неправителствена организация. Опитахме се нещо да променим, да живеем различно. И контрола бе последното нещо, което изгубих. Отново алкохол. Поредна любов, която свърши, щом се изчерпаха условията за съществуване. Тъга, депресия. Смъртта на баща ми и чичо ми. Поредица от погребения, които завършваха със сватба. Най-после бях обичан и обичах. Уважавах и бях уважаван. За това, което съм не мога да виня живота. Изходи много. Последствия също, както и непримиримия факт за едно заболяване, което не е добре изучено. Всичко все още нося в себе си.

IX.

Винаги е имало луди. Някои са ставали светци, други грешници. Различните обяснения и критерии не могат да заместят преживяното отвътре. Трупаме опит, който няма къде да приложим. Ограничени сме финансово. Институциите не ни взимат на сериозно. Повечето луди стоят в една стая и пушат, фантазират и пият кафе. Някои се справят, други не. Точно както в живота. Зависимостта от близки и роднини изчерпва грижата за себе си. Всеки иска едно ново начало, но не знае от къде да започне. Мотивацията понякога е различна, осъзнаването също. На другия бряг на реката, на който ни е завела случайността, няма никой, защото всичко носим в себе си. Дори духовността понякога е обяснение и за причините и следствието. Какво ни остава – да пием лекарства!?

X.

“Искайте и ще ви се даде” е казал Христос, “..блажени са низшите духом” или “болница – на края на вселената”.

XI.

Поредната криза си отива. Отдъхвам си, че пак съм оцелял. И колко начина да мисля и обичам пак се скриха!

Повтарям една индийска сутра, която ми помага да се намеря и търся, а именно:

Цялото и от цялото

ако се отнеме

и прибави

остава пак цялото

същото става и с тялото!

Всъщност това е живота!

Намери мястото, където често вали

и духа вятър,

за да останеш в него

по принуда.

Огради го с голяма и висока ограда

от вяра,

за да не прескачат там

често скуката и пустотата.

И построй там свой дом.

За основи,

Използвай надеждите си,

те ще отстоят,

на всякакви бедствия

За покрив,

мечтите си,

Те никога няма

да паднат.

И вдигни стени,

от равнодушие

ако ти е присъщо.

От успех,

ако си го заслужил.

От любов,

ако я имаш.

И на стените,

вместо картини,

окачи дървени кръстове,

на които прикови,

безсилието,

болката,

неудовлетвореността си.

За врата подреди,

приятелите си.

За прозорец,

чуй сърцето си.

 

Емил Траев 23.10.2007 г.

 

Един отговор

11.09.2012 г.

Вашият коментар Ако този човек е „луд“, то какво са всички останали „нормални“????

Оставете коментар


* Името, Имейла и Коментар са задължителни
*
Поддръжа се от Студио Кипо