Обичах разходките покрай реката и обичах да чувам ромоленето на водата, която разгневено бързаше към устието си. Шумът от разлетите води се чуваше надалече и обичах момента, в който се придвижвах към реката и момента, в който дочувах точно този плисък на водата. Всеки път, когато се движа покрай нея, мислите ми текат по-бързо и съзнанието ми се изпълва с неща, които се случваха в изминалите години. Обичам водата точно в реката, не в морето, не в язовир, не в езеро, не и в океан, макар че никога не съм имала достъп до него, защото водата ми наподобява на самия човешки живот – идва незнайно от къде и тече неимоверно бързо. Някъде се разпилява и се губи, докато в крайна сметка се влива в общата бездна.

Тази разходка ми напомни за годините, когато всяка година се организираха почти едноседмични излети от туристическа секция. С хората, с които се срещахме там, с всяка следваща година се опознавахме все повече. Имаше изявени певци, които на вечерния планински огън си доказваха таланта. Имаше изявени рецитатори, които изливаха душата си под светещите звезди. Имаше влюбени, които съзерцаваха луната. Запомних в групата ни един футболен запалянко – Николай, който с пълно гърло викаше за любимия си черноморски отбор: ”А-ку-ли!!!!!… А-ку-ли!… Дръжте се а-кууу-лиии”. Макар, че не беше зодия “риба”, беше пристрастен рибар. Всяка година преди явяването си на тези сбирки обикаляше магазините, за да си купи последните ловни принадлежности, да запълни набора от рибарски пособия. Всяка година той беше с нов вид ботуши, рибарски панталони и шапка – сякаш, за да се хареса на рибите. Хващаше ги настървено и със самодоволни движения ги откъсваше от куката. Рибата се мяташе болезнено в новата му кошница и след минути се укротяваше, за да направи място на следващите, които също така безмълвно притихваха. Ненавиждах тези моменти и цялото ми съзнание беше насочено към това, че някой ден може би рибите ще му отмъстят за това. И този ден дойде. Както си беше накипрен и самодоволно изваждаше рибите от мястото, в което те си живееха, се случи така, че в момента, в която хвана голям шаран и го изтърва, припадна. За първи път рибата не оправда нарицателното си име. Цопна в реката при рибите, които му направиха място около себе си на дъното на реката. Как още стискаше въдицата в ръката си и все още излитаха от всичките му джобове, ръкави и пазва червейчета, кукички и специална стръв. С презрение го гледаха и гнусливо го съпроводиха по пътя му към любимите му акули, които лениво го разкъсаха.

Същата вечер, край традиционния лагерен огън, до който се развяваше по случая траурно знаме, всички бяха много омърлушени, за това че никой всъщност не успя да му помогне. Той не допускаше конкуренция до себе си, хора, които да са около него в риболова, за да не му се пречкат. Тази вечер не миришеше на пържената риба. Тази вечер тя си плуваше волно и безопасно в реката. На мен незнайно защо, не ми беше тъжно толкова за него, колкото се радвах за това, че поне една дузина от тези игриви рибки се радват да посрещат милувката на слънцето следващия ден и да плуват по лунната пътечка на реката през нощта.

На следващата година се яви нов рибар. Наново рибките една по една свършваха водния си път и на ново тихичко издъхваха и едва ли някога щеше да има възмездие за тях, за жалост. Странно, но за тях винаги се сещам когато изпадна в безизходица. И в безсилието, което ме изпълва в такива моменти, ми се иска да се яви моят рибар, който да хвърли въдицата си за мен.

Но все някак продължавам да плувам по течението на живота си, с усилието да достигна до устието.