Роден съм в София. Баща ми беше в преуспяваща професия и съм живял богато и добре. Детството ми премина добре. Често ходех на море. Често се разхождахме в планината. Когато се връщаше от командировка в чужбина, баща ми носеше скъпи и интересни играчки. Бях отличник. Отдаваше ми се математиката. Четях много. Обичах българските класически писатели и фантастика. Перестройката и демокрацията ни завариха в бедно положение. Баща ми беше срещнал проблеми в работата, и то сериозни. Затова цялото семейство пострада. Завърших математическа гимназия. Брат ми също, както и майка ми, имаха психиатрични проблеми. Още в началото на следването и аз имах някакви психични проблеми. Надявах се, бях убеден, че няма се разболея от шизофрения. Търсех помощ от психолози. Имах познат психиатър. Никой от тях не ме диагностицира като шизофрения и никой не ме предупреждава за подобна опасност. Имах предимно сексуални проблеми в смисъл на отношенията с противоположния пол. Годините на студентството, поради материалните проблеми вървяха трудно, понякога в сиви и тъжни цветове. Първият човек, който ми каза, че съм болен от шизофрения, беше един психиатър-психотерапевт. Той ми каза, че в ранните стадии може да помогне значително, и дори да ме излекува. Беше ми трудно. Не ми се щеше да повярвам, че съм болен от шизофрения, но продължих срещите с психиатъра-психотерапевт. Получиха се кризи, свързани с религиозна тематика. Мислех се за нещо специално, за особено одухотворен човек, който има с какво да помогне на другите в религиозния живот. Едновременно с това търсех, въпреки, че това беше свързано и с кризите на болестта ми, къде наистина има истински религиозен живот. Така се получи, че намерих една от православните енории, които се смятат за секти в България. Но не смятам сега да оспорвам или философствам за това, защото това е друга тема. Та кризите ми се задълбочиха. Съзнавах, че имам психични проблеми. Плашех се от тях. Молех се да не се задълбочават и да не се разболявам от шизофрения. Но тя беше факт, особено като се има предвид и диагнозата, която вече бях получил. Бях занемарил следването си. Религията дава едно успокоение и надежда на човека. Но това не значи, че трябва да се губи реалността и човек да се надява или държи и живее така, сякаш и нереалното и невъзможното са възможни. Това беше нещо, което болестта ме караше да имам като очакване. За съжаление, поради младостта ми, аз не разбирах още това. Бях едва 23 годишен. След много кризи и уви, непосредствено след като се кръстих, се наложи да постъпя в болница. Беше 1997 година. Лечението беше сериозно. Лекуваха ме с електрошокове. Но след един месец излязох от болница. Докторът ме обнадежди много. Каза ми, че трябва да си гълтам лекарствата, и че болестта е като един сън, който понякога се появява наяве. Започнах живота си отначало.

В енорията бях посрещнат като по нищо не различаващ се от другите човек, въпреки, че всички знаеха за болестта ми. Съчувстваха ми, помагаха ми въпреки, че не беше лесно в самата енория. Имаше си ред и специфични отношения, като във всяка религиозна група. Чувствах се добре и клишето, което знаех от опит с близките ми, т.е. брат ми, за лошо отношение към болните от шизофрения, липсваше. Дълго време прекарах в енорията, въпреки, че имаше случаи да се отделям и да напускам временно, поради лични недоумения или лични разочарования. Пеех в клира. Четях на клира псалми. Помагах в службите. Опитвах се да участвам в работните дейности по изготвяне на църковни изделия. Всичко това беше от голяма полза за болестта ми, защото беше трудно и без това да се намери работа за болен. Докато бях в енорията между 1997 – 2005 година, имах много тежки кризи. Не можех да прекъсна лекарствата дори за дни, защото изпадах в криза, чувах гласове, имах пак мании за специално духовно разположение и усещане за специалност. Но енориашите бяха много търпеливи към мене, и бих казал, грижовни. Помагаха ми с лекарствата при набавянето им. Говореха с мен и ме успокояваха, докато изпадах в кризи. Неколкократно съм лежал по болници. Но въпреки всичко успявах да се възстановя. Престоя ми в болници не беше повече от месец. Всъщност от 2002-2006 година не се е налагало, въпреки кризите, да лежа в болница. Когато изпадах в криза, просто си оставах за по-дълго вкъщи.

Въпреки всичко, не беше лесен животът ми в енорията, защото, както навсякъде, имаше проблеми във взаимоотношенията с някои хора. Въпреки това, спазвайки религиозния ред, аз се справях и поддържах добри отношения с хората. През 2006 година изпаднах в една малка криза, но тъй като се чувствах значително по-добре от други години, реших да не взимам лекарствата. Кризата се задълбочи, въпреки, че бях много по-добре от други години. Поради неразбиране с близките ми, постъпих в болница. Странях и от енорията, тъй като в нея през последните години се бяха появили вътрешни проблеми, и аз също се оказах в тях. Една година по-късно положението с лекарствата се повтори и пак лежах в болница. Беше ми за поука, че пак задълбавам с надеждите си в религиозния живот, свързани с болестта, че мога да оздравея и то без лекарства, както и тази специфична гордост, че съм по-специален и по-особено одухотворен и специален спрямо другите. Сега се занимавам с плетене на гривни. Нещо, което работих предимно в енорията и обръщам (поне се опитвам) по-голямо внимание и сериозност към болестта ми. Годините са ме направили по-мъдър в отношение към преживяното и случващото се с болестта ми и се надявам да не се изоставям без лечение и грижа за болестта ми, особено медикаментозната, за да не се стига до кризи, които сериозно да влошават състоянието ми.