Игра на природата или реакция на цивилизационния ни стрес – вероятно никой не знае със сигурност, но е факт, че психичните заболявания и разстройства връхлитат все повече човешки съдби. Това са най-често млади хора, хора в началото на зрелостта, които са искали – или все още отчаяно се опитват – да учат и да работят, [...]

  За информационния дълг на медиите към проблемите на психичното здраве Изолирани, отхвърлени, дискриминирани; същества, от които се страхуват, отвръщат очи, защото нарушават душевния комфорт; странници, с които не може да се общува, които са такива, защото нямат воля и характер, или защото родителите им не са ги отглеждали правилно; безпомощни същества, които не могат [...]

Казвам се Сабина Найденова. Наскоро навърших 40. Преди време, в началото на 2007 г., написах разказ, озаглавен: „Моята тайна”. Оттогава се случиха различни събития и аз от доста време се каня да напиша продължение на историята си.

Аз съм 35-годишна жена, неомъжена и без деца. Имам висше икономическо образование и добра професия. Живея в собствено жилище. Владея сравнително добре три чужди езика. Голяма част от познатите ми считат, че съм спокоен и уравновесен човек.Това е лицето, което показвам пред света.

Ще разкажа историята на живота ми с тежката психична болест, която имам. Моята диагноза е параноидна шизофрения. Тя бе поставена пролетта на 2003 година, след първата ми криза…

Спомням си студентските години в университета във Велико Търново. Бях на 19 години, за първи път далеч от дома и зоркото родителско око. Имах възможност необезпокоявано да се впусна в любовта. Годините бяха 1972-74. Бях стройна, с дълга гъста черна коса, виждаща живота в розово. Пред мен бе целият ми живот…

Разболях се на около 22-23 годишна възраст, след моя развод. Въпреки заболяването ми съм работил пет години в БНТ, отдел разработки на нова апаратура, и на още няколко места…

Роден съм на 30.06.1967 година в София. Почти целият си живот съм прекарал тук. Когато бях на възраст 5 години, това беше времето, когато се чувствах най-напрегнат. Баба ми ме учеше да чета и да пиша на български и да говоря на френски…

През 1996 г се скарах с приятелката си, почувствах се много зле. Изпаднах в остра психоза, нямах желание да общувам, светът ми се виждаше черен, не бях способен да извършвам никаква работа, през главата ми минаваха мисли за самоубийство.

Всичко започна с това, че исках да стана художник и взех 500 лева от дядо ми и баба ми за билет за Канада. Мислех да ходя при чичо си в Америка. Само че се отказах, защото изпаднах в потиснатост и накрая се разболях…

Трудно е да преодолееш стреса от появилите се симптоми на заболяването на детето си, от търсенето на подходящо лечение, от страшната диагноза, от дългия път за изход от ситуацията.

Роден съм на 20 юни 1945 г. В момента се възстановявам след четвъртия ми депресивен епизод. Майка ми почина, брат ми също, повечето от приятелите ми – също. Аз останах съвсем сам и все по-трудно се справях с това да се грижа за себе си.

Според мен, животът е борба. Първата ми мечта… до началното си образование съм рисувала много добре и мечтата ми беше да стана художник. И кандидатствах в керамичния техникум, където влизането беше трудно и не успях да вляза. Завърших гимназия…

Много ми е трудно да се връщам в спомените си към началото на моето заболяване. Съжалявам, че съм допуснала да бъда толкова лекомислена и съм причинила много болка не само на себе си, но и на близките си хора.

Аз получих невроза малко преди да навърша 14 години. Беше след един тежък побой, който моят баща ми нанесе, с ритници и блъскане на главата в гардероба. Няколко дни по-късно започнах да се чувствам странно. Имах нервно напрежение, тъга и едни мисли, които от тогава до днес се появяват в периоди на влошаване.

Аз се сблъсках с психичното страдание вследствие на стреса, който получих поради неизбежността от операция на коляното. Бях 22 годишна. Обичах да ходя пеша, да тичам и да танцувам. Страхувах се дали след операцията ще мога отново да правя това.

Часовникът звъни в осем, продължавам да лежа. Спирам часовника. Обръщам се на другата страна и продължавам да спя. На няколко пъти поглеждам часовника и продължавам да лежа.

“Духът не убивайте”, е казано в евангелието. Да се поддържа духът жив помагат природата, църквата, културата и постите. След едни големи пости получих кръвоизлив в стомаха и много нисък хемоглобин. С кръвопреливане и медикаменти ме излекуваха добри български лекари, но изпаднах в тежка депресия.

Страхове. Страхове и надежди и много любов. За мен това е лудостта, животът в нея, хората в нея. Смисълът, целта и посоката са неясни като самия живот, всепронизващ, адаптивен, сюреалистичен е подходът и пътят на вътре..

По време на пуберитета, през 1970 година, дъщеря ми И. получи много окосмяване, предимно по лицето. Започнахме да й правим различни изследвания, за да разберем на какво се дължи това. Оказа се, че има кисти на яйчниците и следва да й се направи операция в ендокринологията, след което да се премахнат космите…