Една от основните ми тези е, че ние, лекарите-психиатри не трябва да създаваме и управляваме регистри на психично болни. Думата регистър (както и думата диспансеризация) не трябва да съществува в нашата езикова практика. Чиновници и администратори, надзиратели и прокурори, съдебни секретари, полицаи и служители от пробацията нека правят каквито си искат регистри и списъци на хора. Но не и ние.

Защото регистрите не лекуват. Те не са терапевтичен инструмент. Не са дори диагностичен инструмент. Те са инструмент за контрол. А психиатрията не бива да се превръща в част от публичните системи за контрол над индивидите. Правенето на каквито и да било списъци (регистри) не е от полза на клиничната психиатрия и психиатричните пациенти. От полза на клиничната психиатрия, психиатрите и пациентите би била информационна система, обработваща бази от данни, съдържащи медицинската история на всеки конкретен пациент – кога и по какъв повод е ползвал психиатрична помощ и т.н.

Не бива да допускаме психиатрията да се превръща в механизъм за следене и контрол, а психиатрите да се превръщат в надзиратели. Това ще актуализира публичния образ на психиатрията като система от практики, които ограничават, затварят, изолират, репресират… Не бива да допускаме психиатрията да плаши, да се възприема като застрашаваща индивидуалните права и свободи. Защото това ще отблъсне още повече хората от психиатрията и допълнително ще я маргинализира.

Лично аз не искам да пазя обществото от моите пациенти. По-скоро бих полагал усилия да опазя моите пациенти от обществото. Искам хората да мислят за нас, психиатрите, като за професионалисти, които помагат и овластяват, а не да ни възприемат като такива, които санкционират (чрез диагнози) и ограничават (чрез лечение).

Искам хората да не се страхуват от психиатрите и психиатрията, да не се опитват на всяка цена да избегнат срещата с нас поради страх от попадане в регистри, затрудняващи личностовата им реализация, ограничаващи гражданските им права, застрашаващи достойнството и честта им. Иска ми се да ни възприемат като добронамерени, етични и загрижени за добруването им помагащи професионалисти, а не като за облечени във власт високомерни чиновници от санкциониращите системи за обществен контрол. Ако някой иска да прави регистри и да надзирава пведението на рискови контингенти от населението с цел превенция на обществено опасно поведение, моля, нека прави такива регистри. Съдът, полицията и прокуратурата, които са обществените системи за контрол над поведението на гражданите и превенция на обществено опасно поведение, ако искат, могат да създадат и администрират ргистри на правонарушители, включително на психично-болните правонарушители. Нека техни служители и агенти да следят дали и как тези хора се придържат към препоръките за лечение, дадени от лекар-психиатър. Не е работа на психиатрите, обаче, да правят това. Ако някой от колегите-психиатри смята, че това е негово професионално задължение, то тогава нека да отиде да работи за някоя от тези системи и да следи кой, как и дали застрашава с поведението си интересите и правата на другите и обществото като цяло. Лично аз отказвам да следя и надзиравам когото и да било. Още по-силно ще се противопоставям на опити да ми вменят задължение да принуждавам с административни средства пациентите ми да се лекуват. Това категорично не е моя работа. Моята работа е да подпомагам хората с влошено психично здраве да правят избори, които са добри за тях. И да им съдействам да се справят със симптомите и последиците на болестта. Без да ги принуждавам. Защото принудата отблъсква. Тя събужда съпротиви. Помагането не може да се случи чрез принуда. Чрез принуда може би е възможно да се управляват някои рискове, свързани с психичната болест, но принудата не е функция на клиничната психиатрия. Други са обществените системи, които използват принудата и ограничаването на свободата като инструмент за управление на риска от общественоопасно поведение.

Д-р Владимир Сотиров

Амбулатория за психично здраве „Адаптация”
_________________________________________________________

* Становище, представено на панелна дискусията, организирана в рамките на 12-та Годишна конференция на Колегиум „Частна психиатрия“ на тема: „Кризата в психиатрията“, 22 Март 2013, София