Здравното министерство поддържа система на анонимност и липса на контрол в психиатриите
Емилия Антова, 17.05.2010
Д-р Владимир Сотиров е роден 6.02.1969 г. в Дупница. Завършил медицина в Медицински университет – София през 1995 г. От 1996 г. до 2002 е работил в Държавна психиатрична болница „Св. Иван Рилски“ – Нови Искър. Има специалност по психиатрия от 2001 г. Допълнителни специализации по когнитивно-поведенческа психотерапия и психосоциална рехабилитация. През периода 2001-2005 г. е ръководител на демонстрационен проект към Националната програма за психично здраве. Д-р Сотиров е член на Българската психиатрична асоциация и председател на Софийското психиатрично общество.
Г-н Сотиров, твърдите, че психиатричните болници работят като затворени системи, а това ще доведе до израждането на системата и до нейното умиране. Как се стигна до това положение?
Психиатричните болници са създадени по модела на приютите, за да могат в тях да бъдат изолирани и отстранени хората с психични разстройства и да бъдат далеч от очите на обществото – това е замисълcът. По времето на комунизма този модел на „грижа“ масово е бил насърчаван и развиван, защото се е считало, че такива хора нямат място в соцобществото. Знаете за практиките за политическа злоупотреба с психиатрията, за масово прибиране на хората с психични заболявания, които са диспансеризирани по време на социалистически празници, за да не загрозяват светлия комунистически строй. Дълги години психиатрията не е разполагала с методология за организиране на лечението, рехабилитацията и грижите на хората с тежки психични разстройства в общността, а след 1989 г. нещата не се промениха особено. Сега има чисто политически тенденции – декларации и намерения, но няма воля за промяна, тъй като предубежденията към хората с психични разстройства се оказват дълбоко вкоренени. Десетилетия наред е насаждана илюзията, че те са опасни и трябва да бъдат отстранявани. Изведнъж се появяват проевропейски ориентирани ентусиасти и започват да проповядват нещо съвсем различно. Необходимо е повече да се работи с нагласите на обществото, преди да се развие модерната психиатрия, която се нарича психиатрия в общността – хората получават лечение, помощ и грижа там, където живеят, без да са изолирани в институции.
В София, която е 2 млн., до момента има създаден един център за социална рехабилитация и интеграция с капацитет 25 души. В момента се работи по проект за защитено селище за 8 души в Слатина и дневен център за 25 души. Хората с тежки психични увреждания от София са пръснати из цяла България – в Силистренско или в Смолянско, настанени в социални домове, често бивши казарми или работнически общежития, обикновенно извън населените места, често в гората или в планината, където живеят при мизерни условия и са третирани като животни. А негативната среда задълбочава дефицита и уврежданията.
Какво е състоянието на държавните психиатрични болници към момента?
В страната има 12 психиатрични болници с 2800 легла и 12 психиатрични диспансери с 1500 легла. Освен тях има още около 100 легла, разпределени в десетина отделения към многопрофилните болници и 5 университетски психиатрични клиники. Общо броя на леглата във всички структури е над 5000 за 2007 г., което означава, че те представляват повече от 10% от всички легла в страната (общо 45 000). Това е изключително много спрямо останалите легла, но тези 10% са оставени извън общата система на здравеопазването – за тях не се сключват договори с НЗОК, няма клинични пътеки, те са на специален режим и обичайните механизми за управление и контрол не важат за тях. Това пречи и реформите в психиатрията изостават от тези в другата част на здравеопазването. И докато за другите болници има механизми за управление на качеството на услугите и подобряването им, за психиатричните болници такива механизми не могат да бъдат прилагани, не се въвеждат съвременни управленски практики. Затова ние настояваме за създаване на настоятелства към тези болници.
Кой финансира психиатриите?
Финансирането е директно от Министерството на здравеопазването, но никой не знае за какви цифри става дума. Не може публично лечебно заведение да не се отчита публично и никой от гражданите да не знае как се харчат там парите – няма борд на директорите нито друга форма за колективен контрол, включително с участие на представителите на гражданите, на пациентите и техните близки. Болниците се управляват еднолично от директорите, които се отчитат пряко на министъра на здравеопазването. Стига се до информационен дефицит, а културата на притворство и анонимност създава условия за извращаването на системата.
Има ли достатъчно специалисти в системата?
Лекари стават все по-малко. Младите не искат да идват в психиатрията – условия са лоши и тежки. Заплащането е ниско – около 400 лв. чисто за тези, които нямат специалност. Сестрите не вземат и 300 лв., да не говорим за доходите на санитарите. Не зная как се справят екипите на тези заведения - вероятно с пренатоварване на персонала и прегаряне на тези, които остават в системата. По този начин с работещите в психиатриите се злоупотребява и те се превръщат в жертва на липсата на политическа воля за промяна.
Изготвихте петиция за промяна в Закона за лечебните заведения. Това ли е пътят?
Един от възможните пътища, не знаем дали ще проработи, но сме оптимисти. От години лобираме в тази посока, защото сме идентифицирали проблема – липсата на истинска промяна. Фактът, че не се случва нищо и нещата се задълбочават в системата, ни кара като граждани да предприемем действие, макар и малко. Ако не направим нищо, нещата ще се задълбочават все повече, докато системата не се сгромоляса един ден и ще се стигне до радикална промяна – закриване на болници. Ако това се случи, при липсата на развита система за комплексно извънболнично лечение и грижи, както е сега, единствените потърпевши ще бъдат пациентите.
Как бихте описали психическото състояние на българина към момента и промените в него в какви посоки са?
Няма валидна статистика, но от това, което виждам, прави впечатление все по-сериозно изразена неспособност на хората да контролират агресивните си и автоагресивни импулси – включително бързото каране на коли, злоупотребата с алкохол, липса на толератнтост и търпимост, изразявани чрез иронично пренебрежение и раздразнителност към различието, завист и саботиране на инициативност чрез противопоставяне и директна агресия, но също така и чрез пасивност и липса на подкрепа и взаимопомощ. Зверското шофиране е несъзната изява на агресивните ни импулси. То може да бъде израз на сериозни психологически конфликти и тежки фрустрации, които генерират невротична енергия и в повечето случаи е признак за нарушено психическо здраве.
С какви проблеми идват в последно време при вас хората.
С тревожни разстройства, натрапливости, фобии, с депресивни разстройства.
Във вашия център „Адаптация“ работите с метода психологическо консултиране – в кои случаи то помага?
При преживяването на различни екзистенциални кризи или кризи на развитието – брачни кризи, проблеми във взаимоотношенията между членовете на едно семейство или с партньора. При значими житейски пробеми – когато на изпитание са подложени адаптационните възможности на човека.
Разбирането за успех много се е променило – то се зададава от съвременната култура като изискване и е по-високо от тези при предишните поколения: измерва се в материални критерии, а не в духовни и морални. Днес е много важно да успееш и това придобива понякога патологични измерения. Колкото по-високи са тези изисквания, толкова по-високо е напрежението – трябва да се мобилизираме на 120%, но толкова по-малка е вероятността да ги постигнем.
Толератно ли е обществото към хората с психични проблеми?
Съществува силна психиатрична стигма. Няма тенденция към по-голяма толерантност, има подкрепа, но отношението продължава да е противоречиво. Навсякъде, където има служби и центрове за рехабилитация, екипите срещат съпротива от страна на местната общност: чудесно, но да не е в нашия квартал.
