Психиатърът д-р Владимир Сотиров е възпитаник на МУ в София. Работил е в Държавната психиатрична болница „Св. Иван Рилски“ в Нови Искър, управител е на амбулаторията за психично здраве „Адаптация“. Член е на Българската психиатрична асоциация

Д-р Сотиров, каква е причината за масовото разпространение на тревожните разстройства и депресията?
Тя не бива да се търси в мозъчната биохимия. Независимо че има неврофизиологични дисфункции при емоционалните разстройства, водещите причини са социално-икономически. В това число и фактори, свързани с политиките на държавата в сферата на образованието, подкрепата за родителите при отглеждането на децата, за отглеждане на деца, лишени от родителски грижи, обществената сигурност, защитата при бедствия, антидискриминационните политики и др. Грижата за опазване и укрепване на психичното здраве не може да се осъществи само и единствено чрез политики в здравеопазването. Затова психичното здраве е приоритет в ЕС. В България то остава неразпознато като приоритет дори от системата на здравеопазването.

Защо българите да са на водещо място по чести психични разстройства?
Едното обяснение е високото ниво на несигурност и ограничени перспективи за индивидуално развитие поради социално-икономически ограничения. Бедността също е фактор, пряко свързан с качеството на живот, преживяването за благополучие и в крайна сметка с психичното здраве. Най-бедните в обществото страдат най-много от психични проблеми.

Защо българите търсят по-рядко лекарска помощ?
Понятието „психично здраве“ все още за повечето хора остава абстракция. Огромна пречка са предразсъдъците, страхът от заклеймяването като „луд“, от загуба на работа при представяне на болничен лист с диагноза „психично разстройство“. Всъщност нарушенията в психичното здраве са страдание, както и всеки друг здравен проблем. Всичко това води до задълбочаване и хронифициране на психичното страдание. Българинът още няма култура да говори за преживяванията си, използва готови схеми и често няма понятия, с които да обозначи и изрази онова, което преживява. Никой не го е научил на това, нито на умението да се вглежда в себе си и да анализира преживяванията си. Не знае какво е вътрешен конфликт, въпреки че непрекъснато виждаме последиците от множество такива под формата на различни невротични симптоми и оплаквания. Българинът търси помощ, когато единствената алтернатива остава спешната хоспитализация в психиатрична клиника.

Има ли разминаване между статистиката и реалния брой хора с психични разстройства?
Официална статистика има, но тя не се използва от взимащите решения за целите на управлението на системата за психично-здравна помощ. Публична тайна е, че числата се манипулират и натъкмяват, за да се отчетат по-високи показатели, за да се привлекат повече средства от публичните фондове и бюджета. Основен проблем е, че официалната статистика у нас регистрира само обслужените случаи. Системата за социално обслужване също има своя статистика. НЗОК разполага с база данни за хората с психични разстройства, които получават лечение. Но няма управленска практика тези цифри да бъдат анализирани и съпоставяни. МЗ не изследва процесите в системата на медицинско обслужване на хората с психични разстройства. У нас не се публикуват (ако изобщо се правят) аналитични или дори статистически доклади на експерти на МЗ. Клиниките регистрират и отчитат всяка хоспитализация на конкретен пациент като отделен случай, като всъщност не се отчита броят обслужени пациенти, конкретните хора, а броят на хоспитализациите. Поради хронично недофинансиране и липса на адекватен контрол, болничните администрации допускат изписване на пациентите преди клинично възстановяване, а повторната им хоспитализация се регистрира и отчита като нов случай. Ако клиника отчете годишно 1000 преминали случая, това не означава 1000 души, а 1000 епизода на обслужване, т.е. 1000 хоспитализации. Няма как да се разбере какъв е процентът на рехоспитализациите и колко са действително обслужените пациенти. А и никой не се интересува. Няма интегриран софтуер за управление и отчетност на клиниките. Законодателят е предвидил изграждане на регистър и е възложил осъществяването му на министъра на здравеопазването още през 2005 г. Няма изгледи и в следващите няколко години да бъде изграден. Един от основните аргументи против изграждането на регистър е свързан с трудността да се гарантира конфиденциалността на информацията.

Но нали имената и диагнозите на болните ги има например в НЗОК заради отпусканите лекарства?
Да. Всяка болница има база данни с личните данни за обслужените пациенти; НЗОК събира лични данни за здравноосигурените, които получават лечение; лечебните заведения за извънболнична помощ използват софтуер, чрез който се регистрира и обработва всеки контакт с пациент, а списъкът с множество лични данни ежемесечно се изпраща в РЗОК; доставчиците на социални услуги обработват лична информация за обслужените от тях хора с психични увреждания; ТЕЛК съхраняват експертни досиета на освидетелстваните от тях хора с психични разстройства и т.н. Липсата на единен регистър при това положение не може да се оправдае с етични аргументи. Особено когато става въпрос за регистър на хората с тежки психични разстройства и свързани с тях поведенчески прояви, с които застрашават здравето и живота на околните.

————-
Далеч сме от реформата
Държавата дава по 2-5 лева дневно за храна и лекарства

България разполага с Национален план за действие за психично здраве 2006-2012 г. Но това съвсем не означава, че реформата се случва. Все пак държавните психиатрични болници се финансират с парите на данъкоплатците и гражданското общество има право да участва в управлението им.

Около 10 700 души са постъпили за лечение в психиатричните болници и 18 781 в психодиспансерите (от 2011 г. вече са центрове за психично здраве – б.р.) в страната през 2009 г., сочат данните на Националния център за здравна информация. В психиатричните болници са умрели 98 пациента, а в диспансерите – 36. Общо 771 326 леглодни за годината са регистрирани в психиатричните болници, а в психодиспансерите- 449 208. Само в онкодиспансерите са регистрирани повече леглодни.

Един пациент в държавна психиатрична болница струва на държавата 1484 лв., а в диспансер със стационар – 628 лв., по последни данни на НЦЗИ от 2009 г.  Дневните за храна и лекарства на пациентите с психични заболявания в диспансер излизат най-евтино на държавата в сравнение с пациентите с белодробни, ракови и кожни заболявания. В същото време НЗОК плаща в пъти повече средства за лекарства за домашно лечение на психично болни. Например центърът за психично здраве в Благоевград се очаква да получи т.г. от МЗ 352 000 лв. за амбулаторно проследяване на болни и по 600 лв. на всеки преминал случай за стационарно лечение на пациенти с психични заболявания.

Годишно 2500 жители на община Димитровград с тревожно-депресивни състояния търсят специализирана помощ. От началото на кризата се забелязва значително увеличение на случаите. По около 100 души на месец са новите пациенти, които търсят психиатър. Сред тях има и хора с добро обществено положение, заемащи ръководни постове, и трайно безработни, и длъжници към банки.

Около 400 са специализираните индивидуални психиатрични практики. На 1 работещ психиатър се падат средно по около 100 хил. души население, при положение, че съществува държавен стандарт, утвърден с Наредба на министъра на здравеопазването, според който това съотношение трябва да бъде 1:20 хил.
Източник: Национален център по здравна информация

Лекарствата
Антипсихотиците са 7-и по ред от 10-те най-често употребявани лекарства в Западна Европа. Те са 6-и в таблицата за Централна и Източна Европа, за Чехия са 8-и, а за България – 5-и. Това показват данните на от анализаторската компания IMS Health за 2009 г. По отношение на антидепресантите западноевропейците са на 9-а място, чехите на 7-о.

Кривата на парите, дадени от българите за антипсихотици и антидепресанти е разнообразна, показват още данните IMS Health-България.

Източник: IMS Health-България

Среднодневни пари за лекарства през 2009 г. в диспансерите със стационар за:

Фактите
Психичните и поведенчески разстройства засягат над 1/4 от населението на планетата в определени периоди от живота. Това показват данните на доклад на СЗО от 2001 г. Във всяко четвърто семейство има поне един член, страдащ от психично разстройство.

В Западна Европа около 25-30% от хората страдат от някаква форма на психично/поведенческо разстройство в някакъв момент от живота си.

Почти 20% от българските пълнолетни граждани през даден етап от живота си са преживяли психично разстройство, а малко над 11%  са имали епизод на психично страдание с клинична значимост през последната година в рамките на една година, показват данните от национално представително проучване на НЦООЗ през 2003-2007 г.

В България, както и в Европа, най-честите психични разстройства са тревожните, следвани от депресивните. В първата група са фобиите, паническото разстройство, хипохондрията, страхова невроза, натраплива невроза, различни форми на зависимост (от алкохол, наркотици, хазарт), разстройствата на хранителното поведение (анорексия, булимия); сред по-възрастните хора основен проблем са сенилната и съдовата деменция, болестта на Алцхаймер. Емоционалните разстройства от групата на депресиите също са сред най-често срещаните.

По отношение на тежките психични разстройства няма значима разлика между България и останалите страни от ЕС. Но по отношение на честите психични разстройства сме на едно от първите места в Европа. Според изследване на Евробарометър от март 2010 г. около 21% от българите и 15% от европейците споделят, че се чувстват „изключително напрегнати“ през по-голяма част от времето или постоянно.

Един на всеки 7 души (15%) от ЕС е търсил помощ за психологичен или емоционален проблем през последните 12 месеца, а 7% са взимали антидепресанти. За България тези цифри са съответно 7% и 4%.

Според СЗО…
През 1992 г., с официалното публикуване от Световната здравна организация на 10-ото издание на Международната класификация на болестите, понятието „психично заболяване“ беше заместено с „психично разстройство“. Причината е, че съвременната медицина разполага с твърде оскъдни данни за физиологичните процеси, които стоят в основата на психичното страдание. Заболяването предполага чисто медицински поглед към здравословния проблем. А здравето като цяло, и психичното в частност, съвсем не се определят и не зависят само от медикобиологични фактори. Наличието на заболяване допуска съществуването на физиологични и биохимични предпоставки и механизми за неговото възникване и развитие. А в психиатрията такива често не се откриват.

По приблизителни оценки, тежките психични разстройства, към които медицинският модел може относително безпроблемно да бъде приложен, са 2-3%. В останалата група на т.нар. чести психични разстройства попадат различни нарушения на психичните функции и поведението.

Източник