Чърчил е бил алкохолик, но спечелил войната

Издаваме медицинска тайна срещу 10 лева, казва доц. Георги Ончев

Доц. Ончев, хората често казват „този трябва да го затворят в  лудница“ – кой може и кой трябва да се лекува принудително?
Повечето хора с психични разстройства могат да взимат сами  разумни решения за своето лечение и го правят. Принудата е изключение, а не  правило. Прилага се в два случая. Единият е по-рядък – при психично  разстройство, извършено престъпление и доказана невменяемост; това изисква  настаняване в отделения със специален режим на сигурност. Много по-честият  случай е „превантивната“ принуда за лечение – когато все още няма извършено  опасно деяние, но има риск от това. Забележете – единствено психично болният  може да бъде обект на принуда превантивно, доказаният престъпник – не.

Свободата обаче не е привилегия на здравите. Може да имаш психично разстройство, но да не боледуваш опасно – никой не може да те накара да се лекуваш. Или – може да си много опасен, но да  нямаш психична болест – няма спор, че следва да се упражни принуда, но не  медицинска, а от правораздавателните органи.

Проблемно у нас е не регламентирането на хартия, а мудното  правоприлагане. Районните съдилища по правило не спазват кратките срокове,  заложени в закона. Просто това не е приоритет на съдебната система. Не става  дума за претовареност от работа, а за нагласи: бандитите са с предимство пред  психоболните.

Как всъщност трябва да изглежда една клиника по психиатрия  днес – представяме си я обикновено с решетки на прозорците, заключени  врати?
В острите отделения с грижата за безопасността на болните не  се правят компромиси. Изолацията и ограниченията в режима при някои видове  лечения са дори част от терапевтичния договор – например при зависимости, при  хранителни разстройства. В съвременната психиатрия обаче лечението се провежда  по правило извънболнично. Тенденцията за възстановяване се засилва при лечебен  стил, ориентиран не към контрол, а към автономизиране. Добрият клиничен подход е  навременното превключване от контрол към автономност – както добрият родител  навреме спира опеката си и поема риска да даде самостоятелност на детето си.

Как може да се преодолее съществуващото отношение – най-общо  казано на страх, към психично болните?
То е част от предразсъдък, наречен стигма. Свързан е с  неверни представи за психичната болест – отъждествява я с някаква библейска  напаст, която лишава човек от разсъдък. Естеството на психичните болести обаче е  такова, че дори тежките от тях не увреждат всички сфери еднакво – има  по-увредени участъци и други, които са съхранени. Има хора с голяма давност на  шизофрения, които продължават да чуват гласове и ходят на работа, като се справят по-добре от някои здрави. Аз имам такива пациенти. Стигмата означава буквално и срамна  дамгa; това е знак за дискриминиране и изолация. В механизма на това отношение  стои лепенето на етикети по групов признак, дълбоко вкорененият в културата ни  групов подход: негрите, гейовете, циганите и т. н.

А хората с шизофрения са толкова разнообразни, колкото и тези  без шизофрения – сред тях има безобидни и опасни, умни и глупави. Сред тях е и  Нобеловият лауреат Джон Неш, който има параноидна шизофрения от около половин  век, но това не му пречи да въведе теорията на игрите в икономиката.

Как да се преодолее? Трудно, след като на институционално ниво  с дискриминационни практики се възпроизвежда стигмата. Колко просветeн трябва да  е един ректор през ХХI век, за да иска „бележки за учет“ за кандидат-студентите си? Джон Неш никога не би имал шанса да завърши математика в подобен университет…

По-агресивни ли са психичноболните от тези, които възприемаме  като нормални?
Психично болните не са по-агресивни. Някои състояния носят  висок риск от агресия, но те се неутрализират от други, които са свързани с  много по-нисък риск от средния за здравите. Дори при висок риск обаче има много  допълнителни социални фактори, допринасящи за агресията. Познаването на тези  фактори прави агресията при психично болните донякъде предсказуема. Докато при  здравите тя е по-непредсказуема.

Увеличават ли се хората с отклонения при криза, отразява ли  се тя на психичното здраве?
Тежките психични разстройства със сигурност не се увеличават.  В индивидуален план на кризите се гледа като на шансове за израстване. Кризите  са тласъци; застоят е всичко друго, но не и здраве. Социалната среда, разбира  се, се отразява на психичното здраве, но по-скоро мизерията като менталност:  фатализъм, неавтономност, завист към богатия, простотия. Това не са  психиатрични, а социални симптоми. Те водят до типичната патология на гетото –  семейно насилие, тормоз, пиене.

Политиците често се пращат един друг на психиатър – като  обида ли го възприемат?
Това издава невежество и провинциализъм като нагласа. То  отразява твърде пуритански възглед за нормалността: “Нормално е само това, което е добро и  послушно“. Истинското емоционално здраве е развитие, а не застой.  Човешката природа е такава, че психично здравите хора понякога вършат неразумни  неща. А психично болните често правят правилни избори, например като се лекуват.  Обидата на психично болен произтича отново от стигмата и от неверните фантазии  на тема норма и патология. Тайният стремеж да се изолира патологията зад бодлива  тел ни лишава от разнообразие, освен всичко друго. И от някой друг Джон Неш. Или Ърнест Хемингуей.

Друго често срещано настояване в обществото е да се взима  бележка от диспансер, че еди кой си не се води на учет – например за да стане  депутат или нещо друго.
Това е неетична практика, която почива на инерции и  дискриминационни нагласи. Тя е ненаучна, защото почива на магичното вярване, че  психопатологията предсказва поведението ти на работното място например. И е напълно безполезна, защото задължителното диспансеризиране е отпаднало през 1988  г., а регистър няма. Планира се създаване на нов регистър, но това би било  полезно, ако той обслужва медицински, а не полицейски цели. Тъжно е, че нашата  психиатрия продължава да проявява услужливост. Никъде в развитите страни (не  знам как е в Северна Корея) няма такова масово издаване на медицинска тайна. Ние  го правим срещу 10 лева. Уинстън Чърчил е имал афективно разстройство и  алкохолизъм, но е спечелил войната. Добре, че не се е водил някъде „на учет“. Докато здравите и провалени политици със сигурност имат „чисти“ бележки, но  нямат шанса да бъдат заведени на „учет“ в историята.

Появи се информация, че намаляват парите за психично болните  - възможна ли е схемата „пари срещу реформа“ в психиатрията?
За съжаление реформата в нашата психиатрия не се е случила. А финансирането  е най-ниското в Европа – и като дял от парите за здраве, и като абсолютна  стойност. За разлика от някои високотехнологични процедури в медицината обаче,  които спасяват човешки живот, инвестирането в лечението на психично болните има  не само хуманен, но и чисто икономически смисъл. Това е аргументът на  пропуснатите ползи. Защото психично болните са по правило в работоспособна  възраст, без тежки телесни болести, със съхранен интелектуален потенциал, а  болестите им са лечими. Загубата за работната сила е очевидна. Инвестирането  дори в скъпо лечение и рехабилитация е по-изгодно от влагането в инвалидни  пенсии и отглеждане в мизерия. Така че – и пари, и  реформа.