Какво става с практичния, трезво мислещ и стъпил здраво на земята българин? Защо все по-често стига до отчаяни постъпки, отнема не само своя, но и на близките си живот? Около Нова година двама бащи затриха целите си семейства, барабар с децата, всеки месец от Аспаруховия мост във Вална скачат по петима души, трима се самозапалиха и починаха… Църквата осъжда самоубийците на вечни мъки, защото са се противопоставили на Бог, който им е дал живот. Данте ги праща в седмия кръг на ада и ги изобразява като сухи дървета, в чиито клони гнездят злите харпии. Там са и опиталите да се самоубият – тях пък бесни кучета ще ги гонят до деня на Страшния съд. За природата на самоубийството и за хората, решили се на него, разговаряме с д-р Владимир Сотиров, психиатър, управител на Амбулатория за психично здраве „Адаптация“ – София.

Едно интервю на Славяна МАНОЛОВА

Откъде се появи „модата“ на самозапалването у нас? То не е типично за българина, който обикновено избира скок в кладенец, от високо, обесване… Защо хората избират този мъчителен, самонараняващ начин да сложат край на живота си? Или по-скоро искат да бъдат забелязани?

Да, хората, които избират да направят това определено искат да бъдат забелязани. Искат да бъдат чути. Да бъдат разбрани. Самозапалването е много ярко послание към другите. От древни времена, огънят е бил използван за отправяне на съобщения към други от нашия вид, които са на разстояние от нас, достатъчно голямо за да не могат да бъдат използвани думите. Използването на огън е показател за това, че думите, дори да ги изкрещим, не могат да бъдат чути. Защото другите, до които искаме да стигне посланието ни, са прекалено далеч от нас, за да ги чуят. Използването на себе си като факла, означава, че вече си загубил нещо, което е по-ценно от живота. Нещо, без което животът ти е немислим. Самозапалването обаче не е акт на отчаяние, а на надежда – надеждата, че все пак има начин да бъдеш чут. Чрез саможертва. Самозапалването е краен комуникативен акт, изцяло насочен към другите, към цялата общност. Тогава, когато обичайните канали за връзка с другите, са недостъпни, блокирани или неефективни.

Имате ли впечатление, че самоубийствата в България зачестяват през последните месеци или сега се обръща по-голямо внимание на темата покрай гибелта на две семейства – в София и Пловдив, и самозапалилия се младеж във Варна?

Не, нямам такива впечатления. Склонен съм да мисля, че това усещане за зачестяване на самоубийствата е медиен феномен. Факт е, обаче, че самоубийството като феномен от света на хората започва да се признава, отразява и публично да се коментира, а не да се отрича и заклеймява като нечовешко и противоестествено. Това, че понякога, и дори твърде често, не разбираме психологическите процеси и механизми, довели до себеувреждащо поведение, все още не означава, че това поведение е симптом на психично разстройство. Актът на себеунищожение може да бъде и акт на себеизразяване.

Що за човек е самоубиецът?

Самоубиецът е Човек. Само човеците са способни на това, съзнателно да сложат край на живота си, да се противопоставят на един от най-силните природни инстинкти. Характеристика на човешкото е способността да противопоставиш волята си на нагоните. Само хората са в състояние да правят неща, с които се противопоставят на природното. От друга страна, съществуването на такива поведения предполага някакъв еволюционен смисъл. Поемането на изключително големи рискове, безрасъдната смелост, граничеща със себеотрицание, прекрачването отвъд пределите на човешкия ареал, са в основата на прогреса на човешката цивилизация. И само човекът, надарен със самосъзнание и свободна воля, е в състояние да направи подобен избор. Понякога разбираме и оправдаваме тайно този избор с реплики от рода на: «Може би и аз на негово място бих постъпил така». По-често, обаче не разбираме и се противопоставяме на подобен избор. И с основание. Защото по-големият процент на самоубийства не са резултат от свободен избор, а са повлияни силно от интензивни негативни емоции, от субективно изкривено преживяване на безизходица и отчаяние.

Какво събитие в живота може да доведе до суицидни мисли и особено до изпълнението им? Трябва ли да има повод или е резултат от дълго натрупване?

Самоубийството е сложен, нееднозначен феномен. Причините за самоубийствата са се променяли в хода на човешката история. В различни времена и в различните култури са съществували и съществуват различни причини за самоубийство. Това, което може би ги обединява, е несъвместимото с живота, непоносимо преживяване за загуба. За различните хора различни загуби могат да се окажат непоносими. Същото важи и за различните периоди от жизнения цикъл на човека. Някои от фундаменталните ценности, загубата на които е възможно да ни постави в конфликт с живота са, например: свободата, достойнството, чувството за приобщеност, житейска перспектива и смисъл.

Можем ли да кажем, че хората, които се самоубиват, имат психична болест, макар и да не се е проявила до момента?

Не, не можем. Макар че по-често самоубийството е акт на крайно отчаяние, което на клиничен жаргон може да се обозначи като депресия, самоубийството не може и не бива да се разглежда само като симптомно поведение, т.е. като проява на болест. Самоубийството не е проява на психична болест тогава, когато е резултат от продължително обмисляне и основанията за това решение могат да бъдат разбрани от другите, например при наличие на тежка, неизлечима болест, която поставя инвидида в тежка безпомощност и зависимост от грижи. Тогава, когато себеразрушителното поведение е импулсивен акт, може да се разглежда като симптом, издаващ наличие на остра емоционална криза или личностова нестабилност.

Има ли наследственост при самоубийците? Аз лично знам за семейства, в които се самоубива единият брат или сестра, а след много години – и другият (или родител, а после дете).

Трудно е да се твърди, че този феномен се дължи на унаследяване. Все още не са установени твърди доказателства в подкрепа на тази хипотеза. Не по-малко основания за съществуване има и една друга хипотеза, а именно, че поведението на самоувреждане се придобива чрез научаване, например когато такова поведение е демонстрирано от родител или друг член от семейството или близкото обкръжение на индивида. В този случай се усвоява специфичен модел на «справяне» с трудни житейски ситуации.

Кога вроденият инстинкт за самосъхранение отстъпва на желанието да умреш? Какво се преобръща в съзнанието?

Както вече казах, ние, хората, сме хора, именно защото сме способни и на това – да умрем тогава, когато ние решим, противопоставяйки се на вродения страх и инстинктивното бягство от смъртта. Смъртта е дар от природата и сама по себе си има еволюционен смисъл. Ако смъртта беше нещо лошо, то тогава тя нямаше да съществува. Умирането на нещо е предпоставка за раждането на друго. В основата на еволюцията стои този цикъл на смърт и раждане. Самосъзнанието, способността за самоопределяне, разумът и свободната воля са чисто човешки качества, позволяващи ни, макар и само донякъде, да бъдем активни участници в този процес, избирайки начина по който да живеем, но също така и начинът, по който да умрем. Избирането на смъртта, тогава, когато не е импулсивен акт или емоционално повлияно поведение, е израз на тази чисто човешка способност за самоопределяне и себеизява. Способността да изберем времето и начинът на собствената ни смърт може да се разглежда като еманация на човешкото.

Самоубийството като вик за помощ, като отмъщение, като протест – има ли разлика между тях? Как може да се разпознае кога намеренията са сериозни, за да се помогне навреме (някои всъщност не искат да сложат край на живота си, а само да „накажат“ някого)?

Действително, един огромен процент от автодеструктивните поведения не са израз на желанието да се умре, а да бъдат наказани дурги хора, например, като ги лишим от себе си, от присъствието си в живота им, но най-вече, като ги накараме да се чувстват виновни. При всички положения, обаче, всеки опит за самоубийство, възникващ в контекста на конфликтни взаимоотношения с друг човек или група от хора, трябва да се разглежда като вик за помощ, като отчаяна нужда от подкрепа. Дали и как ще бъде комуникирана с другите тази нужда от подкрепа, какви средства ще бъдат използвани за да се отправи това послание към другите и дали изобщо ще бъде поискана такава подкрепа, зависи от личностовите особености на индивида.

Църквата, освен да осъжда самоубийците, може ли да им помогне по някакъв начин?

По начало смисълът на религията е да помага на отчаяните души и на тези, загубили ориентирите си в света, включително като им предлага надежда за нещо добро, което ще им се случи след смъртта им. Така религията помага на хората да се справят със страха си от смъртта и да я посрещнат колкото се може по-спокойно. Обаче наивистичната православна доктрина се отнася по изключително жесток начин към хората, чието страдание се е оказало несъвместимо с живота и ги е довело до самоубийство. Тя ги наказва с най-страшното – отказва им възможността да спасят душата си и да получат вечен живот в небесното царство. Един важен аспект от тази нечовешка жестокост, е, че вместо да предложи утеха на близките и опечалените, тя засилва допълнително мъката им с настояването си, че душите на самоубилите се са прокълнати.

На Запад, особено в САЩ, е модерно всеки да си има психотерапевт. Българинът изплаква проблемите си пред приятели в кръчмата. Кое помага повече?

Изплакването на проблемите пред приятели в кръчмата е един от преките пътища към алкохолизма. Обикновено приятелите, както и членовете на семействата, не са в състояние да запазят необходимия неутралитет, който е нужен за извършването на трансформационни промени вътре в нас. Същината на психотерапията е именно в тази промяна. Споделянето е важна предпоставка за това, но само то не е достатъчно за да се случи тази изцелителна вътрешна промяна. Често приятелите и близките ни са оценяващи, а моралните квалификации от рода на: «добро-лошо», «редно-нередно», блокира процеса на споделяне. Също така те твърде често се чувстват длъжни да направят нещо за нас, например да ни дадат някакъв общ съвет или да започнат да ни дават примери със себе си, а понякога и да направят нещо вместо нас. Терапията обаче е нещо по-дълбоко от следването на чужди съвети или ползването от успехите, постигнати от друг. Споделянето с приятели може да донесе временно облекчение на напрежението, но осъзнаването на проблемите в дълбочина и намирането на решение е акт на вътрешна трансформация, който изисква време и специфичен индивидуален подход.

Имате ли опит с такива хора в „Адаптация“? Какво ги съветвате?

Опитваме се да разбираме нашите пациенти. Включително в моменти на екзистенциална криза. Защото, когато човек усеща, че е разбран и е приеман такъв, какъвто е, без върху него да се оказва натиск да бъде друг и различен, той се усеща ценен сам по себе си, дори и в страданието си и започва да има причина да иска да продължи да живее. И да се променя.

Източник: в. „Седмичен труд“, бр.11, 13 Март 2013 г.