Доц. Радка Гайдарова е родена на 29 април 1945 г. в Стара Загора. Средното си образование завършва в родния си град. През 1969 г. приключва обучението си в Медицинския университет във Варна. Три години работи като заводски лекар в Сливен, после в захарната фабрика в Долна Митрополия. От 1972 г. започва работа в плевенския психодиспансер в детския кабинет. През 1976 г. печели конкурс и е назначена за асистент към Медицинския университет в Плевен (тогава Висш медицински институт). През 1990 г. защитава дисертация, пет години по-късно става доцент. Днес е началник на женската клиника по психиатрия към УМБАЛ „Георги Странски“ – Плевен, като тази длъжност съчетава с преподавателска дейност в МУ.
Все повече хора в последно време посягат на живота си. За страната статистиката сочи като самоубийци всеки 13 на 100 000 души. България е на 12-о място в света по честота на посегателството върху себе си. Плевен не е изключение. Всеки трети плевенчанин в последните месеци, ако не е засегнат пряко, е чул за самоубийство. За тревожните факти от ежедневието, за спецификата на съвременните депресии и начините на реагиране за предотвратяване на фаталното, разговаряме с началника на женската клиника по психиатрия към УМБАЛ „Георги Странски“ – Плевен, доц. Радка Гайдарова.
Ралица Петрова, bgsever.info, 10.06.2011
- Доц. Гайдарова, прави впечатление, че напоследък зачестяват случаите на самоубийства в Плевен. Как ще коментирате това?
- Когато няма психично заболяване, причината е в т. нар. екзистенциална депресия. Тя се дължи на хронично стресогенно въздействие на социалната среда. От всякакъв тип, от всякакъв характер – безработица, емиграцията, различните фалити…
- А какво говори фактът, че повечето са мъже в зряла възраст – между 30 и 40 г.?
- От край време е така. Съотношението е такова – в полза на мъжете при самоубийствата и в полза на жените при опитите. При жените има повече показност. Докато мъжете са по-решителни. Нямат колебания, импулсивни са. Дори някои и не подлежат на психотерапия в посока да бъдат отказани от намеренията им. Те не говорят, а го вършат.
- Води ли се статистика на самоубийствата, проследяват ли се те и най-вече причините, довели до тях?
- Заради това, че не се води статистика на самоубийствата, ние не можем да ги проследяваме в динамика. Аз съм гледала информационните бюлетини, които се изпращат от личните лекари на РЗИ. На здравната инспекция се предоставя информация колко души са правили опити за самоубийства и колко са ги реализирали успешно. Тези данни се изпращат в София, където се обработват. Но аз съм разговаряла с лични лекари, които са ми казвали, че дори тази информация, която задават, не е точна, защото понякога има хора, които загиват при странни обстоятелства, има и внезапна смърт. И никой не знае дали това е самоубийство. И друго – тези бюлетини са само едни статистически данни, по които не могат да се анализират причините. За да може да се направи анализ, трябва този човек да се познава много добре. А когато той е ходил на психиатър, нещата се знаят.
- Защо хората слагат край на живота си?
- Причината, която е на първо място, е депресията. Тя може да бъде екзистенциална – която се дължи на стрес, на тежки условия на живот, на различни психотравмени изживявания, на които хората са подложени и не могат да преработят и като изход от ситуацията те избират самоубийството. Другият вид депресия е ендогенната, която е психично заболяване. И двата вида депресии са се увеличили много през последните години. Например шизофренията се задържа на едно ниво – 1%, но другата депресия се увеличава от 2 на 5 процента. Този труден достъп до психиатъра, вследствие на стигмата, която все още съществува в България – това да си мислиш, че ако отидеш на психиатър, значи си луд, пречи много.
- През последните няколко години обаче като че ли се забелязва леко разчупване на това схващане…
- Наистина има известна промяна, но при по-младите хора. Те търсят психиатър дори за консултация на техен близък, който по една или друга причина не иска да отиде на преглед. Търсят и за себе си, без да са болни. Но като цяло бариерата все още я има и много болести остават неразкрити. И най-вече депресиите. Хората изобщо не мислят, че има и психично здраве, освен телесното. И че то също има нужда от лекар. И когато се случи непоправимото, тогава казват – той ни изненада. Трябва да се има предвид, че 80% от хората с депресия развиват мисли за вина, за безперспективност, за безизходица, които лежат в основата на едно самоубийство. Т. е. 3/4 от тях започват да си мислят, че са безполезни, че тежат на другите, нямат цели.
- Умеят ли близките да различават симптомите на един потенциален самоубиец? Т. е. адекватно ли реагират, когато той заяви като че ли на шега, че ще посегне на себе си?
- В България категорично не, за разлика от другите държави, където населението като че ли има по-ясни представи за самоубийствените нагласи. Някак по-образовано е в тази посока. Аз съм свидетел на следния случай – човек се прощава с всичките си близки и им казва: „Аз искам да сложа край на живота си. Не ми се живее. Дотегна ми вече“. Никой не взема насериозно неговите думи, нито пък човекът е заведен на психиатър. И той се самоубива. Или друг случай. Син алкохолик казва на майка си: Ако не ми дадеш пари, ще се самоубия. А тя му отговаря: Слагай си въжето, аз пари нямам. И той наистина го прави. Никой не се задълбочава. Това в друга европейска държава не може да се случи.
- Т. е. в някои случаи човекът не иска в действителност да сложи край на живота си, а по-скоро търси внимание, това е „вик за помощ“, която не получава, и тогава прибягва към действие…
- Да, в много от случаите е така. И когато този зов е омаловажен, води до фатален край.
- Кои са „сигналните лампички“, на които хората трябва да реагират, ако забележат да „светкат“ у техни близки?
- Много е трудно, защото напоследък депресията стана много атипична и започна да се проявява много с телесни болки – сърдечни, стомашни. Това е някакъв признак – когато те не се повлияват от медикаменти. И още – безсъние, тревожност, намален апетит, отслабване, изолация, липса на воля – това са все симптоми. И на тях трябва да се реагира.
- Има ли специфични черти днешната депресия – такива, които в миналото не са се забелязвали?
- Това е импулсивността на извършване на самоубийствените действия. Т. е. той го решава и го прави. На този човек не му трябва, както ние навремето сме учили, предварителна подготовка. Т. е. мислите, нагласите му не продължават с дни, месеци. Той не се бори със себе си… Има някои, които го преодоляват, оцеляват. И после казват – не можах да се въздържа, то беше по-силно от мен. Това е нова черта на депресията – до решението се стига много по-бързо, отколкото преди години. Взема се прибързано решение по механизма на късосъединителната реакция.
- Каква е превенцията на това състояние?
- Превенция няма. Хубаво е да се правят беседи, да се разговаря с хората. Но това не се прави. През 2006 г. беше спусната последата програма от страна на държавата за превенция и от тогава – абсолютно нищо. То и затова в другите страни хората реагират – защото държавата ги е образовала, доставила им е знания – да не мислят песимистично, да не виждат само безизходицата. Колкото по-малко знаеш за околния свят, толкова си по-тревожен и страхлив.
- По какво се различават самоубийствата в България от тези в другите страни?
- Съществуват т. нар. транскултурални особености на извършването им. Т. е. има различна честота на вида на самоубийствата. Например в България водещо е самообесването. На второ място е интоксикацията с медикаменти. Докато например в Америка водещо е прострелването. То обаче набира скорост и у нас. В източните страни най-честият метод е хвърлянето от височина. Трябва да се знае обаче, че самоубийците са много изобретателни и непрекъснато се измислят нови начини. Преди рядко се срещаше хвърлянето от и пред транспортно средство, но сега зачестява. Например понякога казват: няма никаква причина за пътен инцидент – равен път, сух, добра видимост, но човекът загива. Това може да е една от причините. Има и по-редки начини като самовзривяване. В случаите, когато потенциалният самоубиец смята, че не е сигурен само в един метод и е решил категорично и на всяка цена да сложи край на живота си, тогава комбинира по два – три наведнъж. Например да се интоксикира и да си пререже вените.
Но това, което не бива да се пропуска като факт, е, че страните с най-малко самоубийства са тези, в които се изповядва католицизъм, ислям, юдеизъм. Тенденцията е обратна при източноправославните народи.
- Какви са тенденциите в психичното здраве на българина?
- По данни на Световната здравна организация през 2050 г. инвалидизацията на населението 50% ще се дължи на сърдечно-съдови и 50 процента на психични разстройства, представете си как се увеличава непрекъснато ръстът на депресиите. Другата тревожна тенденция е, че се увеличава процентът на деменциите, на алцхаймер. През последните години се наблюдава същински скок в броя на засегнатите. Даже се говори за нарастване на заболеваемостта от 5 до 15% до 65-годишна възраст и 20 до 25 процента след 85 г. А в България кой ги хоспитализира болните от алцхаймер? Всички са по домовете си. И докато в чужбина хората имат центрове, в които да бъдат обгрижвани тези болни, то у нас за тях се грижат близките им. Което е абсурдно и голямо изпитание за децата на болния. И се чудим защо растат тревожните разстройства – колко време на подобно изпитание може да издържи един син или дъщеря?
И друго – тревожното е, че не само нацията застарява, а и светът. Това налага различни нужди. Хората овдовяват, разделят се с децата си, стават самотни. Това означава, че е нужно например да се строят домове за стари хора. Наблюденията показват, че когато възрастните са настанени в такава институция, внезапно тяхната депресивност изчезва, заедно с всички лоши мисли от рода на „ще си сложа край на живота“. Т. е., за да можем да се справяме с всички нови тенденции, трябва системата да се развива динамично, да бъде гъвкава.
- Какъв е вашият съвет – кога човек трябва да потърси компетентна помощ?
- Колкото по-рано, толкова по-добре. Дори само за да поговори с някого, ако в семейството му не е разбран. При всяка тревожност, която не може да преодолее. При мен са идвали и хора в страшно добра кондиция външно. И когато ги попитам, за моя голяма изненада се оказва, че те не само имат такива мисли, но са „изработили“ и план, по който да го направят. Психиатрите ще бъдат търсени след години, но дотогава…
Оставете коментар