Виктория Найденова, zdrave.net, 26.02.2004

Д-р Росанка Венелинова Кръстева е завършила Медицинска Академия, специалност психиатрия. Следдипломната й квалификация е здравен мениджмънт. Професионалната й дейност започва като клиничен психиатър в Районна психиатрична болница-Карлуково, след което 11 години работи в Градски психодиспансер-София. От 1994 г. до сега е консултант към БЧК – Мигрантска служба, а от 1996 г. до момента е изпълнителен директор на Фондация „Център Надя”. Членува в Европейската асоциация на краткосрочните психотерапевти, Съюза на лекарите в България, Асоциацията на краткосрочните психотерапевти в България, Сдружението на частните психиатри.

Д-р Венелинова, бихте ли обяснили с какво точно се занимава науката психиатрия?
Тази наука се занимава с отклоненията на човешкото поведение, на общуването и най-общо казано с патологията в психичния свят. Това е наука за отклоненията, а не толкова за нормата, каквато е психологията.

Обект на тази наука са хората, които имат някакви психично-здравни проблеми. Най-често срещаните отклонения не са само сериозни психични диагнози, като шизофрения, а понякога това са проблеми в общуването, проблеми в поведението и всички промени и колебания в настроението, както и невротичните състояния.

Вие лично как се ориентирахте към тази специалност?
Още докато следвах, аз бях убедена, че именно тази наука – психиатрията винаги ме е вълнувала. Нещата, свързани не толкова с чистата физика, биология и химия на човека, а с тези странични психически фактори и отклонения. Бях убедена, че това ще работя и това ще е специалността, в която ще се насоча за специализация. Така и пожелах и на разпределението – колкото и да беше странно за повечето колеги, които се насочват към хирургия или акушер-гинекология, и изобщо всички подспециалности на вътрешни болести. За мен, обаче, нямаше съмнение и не съжалявам. Вече 19 години, макар в последните години много повече интердисциплинарно, но това пък е доказателство за многото валенции на науката психиатрия.

С какви пациенти сте работили през дългогодишната си практика?
Работила съм с много и различни пациенти. Аз започнах разпределението си в болницата за психично-болни в Карлуково. По това време се говореше за школата в Карлуково, защото повечето от всички сериозни психиатри – нашите учители – са минали оттам. Със сериозни психотични състояния съм започнала да работя от самото начало и действително това е една много интензивна работа с хора със сериозни отклонения.

След това за съвсем кратко опитах да се занимавам с трудово-лекарските въпроси, свързани с инвалидност или проблеми на хората с психични заболявания на 4-ти километър.

След това започнах работа в бившия градски психиатричен диспансер, сега Център за психично здраве. Независимо, че бях кадър в поликлиниката тогава, моят опит е бил повече в стационар. Заедно с колеги направихме кабинет за клинична интервенция и по-специално за немедикаментозно лечение на хора в криза – хора, които са в раздяла, имат загуба и с тенденции и суицидно поведение. Изведохме този кабинет извън сградата на Центъра за психично здраве, за да избегнем стигмата и хора, които имат проблеми, да помагат да потърсят помощ при нас без да се притесняват.

Това се случи непосредствено преди преминаването ми в третия сектор, работейки по програми срещу насилието и агресията в център “Надя”. Успоредно с това започна и интересът ми, който и все още продължава, в психологичната грижа и при нужда и за психиатрично обслужване на бежанците в България. Работя като консултант на бежанците към бежанско-имигрантската служба на БЧК.

От 1996 г. натрупвам опит в неправителствения сектор, но аз смело твърдя, че център “Надя” е една психо-социална служба, където мултидисциплинарния екип се опитва да помага на жени, които са обект на насилие от най-различен вид.

На какво смятате, че се дължи срамът на жертвите на насилие да потърсят помощ?
Въпросът е много сложен, но е едновременно с това и много прост, защото естествени са емоционалните, човешките реакции на агресия и насилие. Реакциите са простички – те са срам, страх и вина. Няма човек, който когато се сблъска с подобен род преживявания задължително да не отключва този вид реагиране.

От друга страна, не може и толкова просто да се обясни, защото това е едно комплексно явление, което си има своето психологично обяснение – свързано с тези три чувства, също така и натрупвания и наслоявания, които са някой път  традиционни, по някой път самото семейство има свои обичайни начини за справяне, култорови специфики и културални особености също оставят своя отпечатък. Бих казала, че битът си казва своето. Много по-трудно и естествено е човек да предпочита да запази за себе си това преживяване, смятайки, че е много трудно да го преодолее, да мисли, че е уникално и на никой друг не се случва. Традициите, които се запазват – да не се разбере от останалите какво се е случило, да се запази някакъв цялостен вид или проформа поне е заблуда, но неудобството да се изнесат “кирливите ризи” навън е нещото, което спира хората и те обикновено се срамуват да говорят за подобен род явление.

Така, че е колкото едностранно, толкова и сложно е да се обясни, но с това е свързан и отговорът – може би справянето и противодействието на това явление. Едно от много важните неща е самото осъзнаване, а от друга страна да се направи първата стъпка – да може да говори. Много е важно също да се знае, че човек може да получи адекватната помощ и подкрепа. Често пъти това на първо време е само психологична подкрепа, емоционално разбиране.

Как помагате на клиентите, жертви на насилие, да се върнат към реалния живот?
Едно от правилата е да помогна на хората да си помогнат сами. Всяка ситуация е уникална. Пречупването на едно такова събитие е строго индивидуално – всеки човек реагира на едно и също явление по различен начин. Аз се опитвам да помогна на човека в насилие да си помогне сам – той си е експерт в ситуацията.

Механизмите за справяне са комплексни – едно от много важните и елемент на добра практика и добри професионални стандарти е в случай, когато се работи с прагматизирани индивиди да се осигури достатъчно време и пространство за първия контакт за осигуряване на първа психологична помощ. Важи и правилото – колкото по-бързо се обърнем за помощ, толкова по-добре. Това, обаче не значи, че ако се задържи в годините и нещо се отключи след време да не потърсят помощ – т.е. тогава се отваря другата максима – по-добре късно, отколкото никога.

Специално аз съм обучена в краткосрочно-ориентиране към решение за психотерапия. Нещата, свързани с психоанализата, динамиката, елементи от психодрама, фамилна терапия и всички допълнителни поведенчески терапии, за които популярно се чува са елемент на едно комплексно подпомагане. Аз съм човек, който подхожда към помагането като към един комплексен процес. По-скоро холистичен подход. Мисля, че това много напасва и на шарената картина, която идва при мен. Консултирането не е само психологическо-медицинско, а и юридическо, социално. Понякога процесът на реинтеграция изисква един много по-дълготраен, търпелив интерес от страна на консултантите, за да могат да се видят резултатите от труда.

Какво е нивото на психиатрията в България? В какво още трябва да гоним световните стандарти?
Нивото на психиатрията в България е много високо – конкурентно способни сме и аз мисля, че това се доказва.

Гилдията е позната – между 700-750 са специалистите психиатри  в България и сме в едно непрестанно обучение, всеки от нас поддържа своето обучение и своите умения.

Българската психиатрия е допринесла изключително много и е дала умове – проф. Жабленски, проф. Ценков, проф. Заимов, проф. Шипковенски – колеги, които са допринесли изключително много не само за развитието на науката у нас. Сега също имаме много невероятни колеги – аз съм от едно средно поколение и имам щастието да познавам и по-възрастните колеги, а също и по-младите, които навлизат в професията. Аз съм удовлетворена, че нещата вървят в една добра посока.

Общуват ли българските психиатри със света?
Да, общуват доста активно и със света и по между си. Ние сме една относително затворена популация, една професионална гилдия, която обаче се грижи за своя организационен живот. Бих могла да спомена Българска психиатрична асоциация, където почти всички колеги сме обединени и Колежа за частна психиатрия – една също много активна организация. Ние сме много социални и се включваме в обществения и организационния живот активно, бих казала и в проблемите, и в БЛС.

На международно ниво не са само единични представянията и научните приноси чрез статии и участия в международни конференции, а и един постоянен обмен. Годишно 2-3 пъти в страната се провеждат различни събития. Следващата международна конференция ще бъде в края на април в Пловдив и ще бъде посветена на агресията.

Какво е нужно на един психиатър, за да повишава непрекъснато квалификацията си? Какво е мястото на интернет?
Да бъде любопитен – да поддържа своето детско любопитство към нещата. За напред интернет ще има все по-голяма роля. Това е един инструмен,  чрез който трябва човек да се научава и да поддържа формата си – това е едно много голямо предизвикателство за по-големите поколения.

Кой е най-сериозният проблем, стоящ пред българската психиатрична наука и практика в момента, кое предизвиква най-голяма обществена тревога?
Това е много сложен въпрос, но моето усещане е, че психиатрията има отговорност към всички социално-икономически -политически комплексни процеси, в които всички ние сме въвлечени. Струва ми се, че най-голямото предизвикателство е да може адекватно да се отговори на нарасналите потребности на обществото ни – всички ние живеем в стрес, промяна и активни трансмисионни процеси. Трябва да се посрещнат тези нужди. Предизвикателство е човек да се сблъска и конфронтира с проблема или с истинското положение – не е чак толкова страшно и не е толкова опасно да се търси помощта на специалист.

Предизвикателство за психиатрията не само у нас, но и в глобален мащаб, е да не изоставаме сред всички тези бурни процеси на глобализация, технологичен обмен, бързо обновяване и дори смяна на научните познания по различните теми. Трудно ще бъде да сме пред събитията, но поне в синхрон да се движим с промените.