Зряла и незряла личност

 

ЗРЯЛА И НЕЗРЯЛА ЛИЧНОСТ
К. Киров

MATURE AND IMMATURE PERSONALITY
K. Kirov
Medical Faculty – Sofia, Department of Psychiatry

Резюме: Авторът прави преглед на няколко сполучливи характеристики на незрялата, инфантилната, респ. на зрялата личност (по А. Якубик, Е. Bleuier, G. Allport, A. Maslow, O. Shwarz). Той се спира накратко и върху възможните причини за недостигане на характерово съзряване, а също споменава до какви неправилни реакции, развития и социални затруднения може да доведе това състояние. Изтъква се още, че са изказвани предположения, че незрелостта може да бъде почва за различни психосоматични заболявания.

Ключови думи: зрелост, незрелост, психосоматични заболявания

Summary: The author reviews several appropriate descriptions of the immature (infantil) personality, as  well as the mature one (according to A. Jakubic, E. Bleuler, G. Allport, A. Maslow, O. Schwarz.) He briefly discusses possible reasons for not achieving maturity of the character and mentions that several types of abnormal reactions, developments and social difficulties which this condition can lead to. It is emphasized that some researchers have suggested, that immaturely can make people susceptible to different psychosomatic illnesses-an underresearched question.

Key words: Maturity, Unmaturity, Psychosomatic disorders

Особеностите на личността са един от факторите, играещи роля във възникването, оформянето и протичането на човешката патология. Разбира се, това се отнася преди всичко за психичните и на второ място – за психосоматичните болести. В този смисъл при всички случаи познаването на личността на пациента би било от полза за лекаря, както при разглеждане на всички звена от сложната етиопатогенетична верига на заболяването, така и за изработване на адекватен психологичен и психотерапевтичен подход към болния. В това отношение лекарят (а до голяма степен и клиничният психолог) обикновено се насочват към търсене на отклонения в структурата на човешката личност, които носят повече или по-малко болестен характер. „По правило” малко внимание се обръща на въпроса за зрелостта на личността, на които сме посветили настоящата статия.

Психичният инфантилизъм – да го преведем още сега с душевна и по-точно личностова незрелост – е термин, използван поне от няколко науки. Самият термин е все още „нееднозначен и нееднороден” и щом като е тъй в медицината, то толкова повече би се очаквала неяснота във всекидневната му употреба. Освен душевна има и телесна незрелост, но тя тук не ни интересува.

Инфантилизмът обхваща преди всичко характера и почти не повлиява чистия потенциален интелект, т. е. способността ни да се справяме с нови задачи. Известна е относителната самостойност на двете съставки на човешката личност – интелект и характер. Всеки е наблюдавал хора с детински черти в характера, но със средни и дори високи интелектуални възможности. Инфантилизмът може да обхваща всички или само някои съставки на характера – в последния случай той е частичен.

Инфантилизмът е известен и на хора, съвсем далечни на медицината. Й. Хьойзинха го описва като “пуерилизъм” , в който включва ненаситната жажда за банални развлечения, гонитбата на груби сензации и масови зрелища, лесното избухване, нетърпимостта към околните, податливостта към илюзии, склонността към преувеличаване на похвали и порицания (3, с. 223 ).

Описание. Картината е описана добре още от E. Bleuler без излишни думи и без съществени пропуски (7). Според него по различни причини се запазват трайно детски черти в характера: лабилност на чувствата и настроенията, непостоянство на стремежите, неустойчивост в усвояването на професия, неспособност за трайна обич, несамостоятелност, повишена внушаемост, сменяща се с упоритост, колебания между плахост и детински стремеж към признание, несъответствие между мечтания и действителни постижения. Често инфантилните се привързват неуместно към свои връстници, допускат да бъдат ръководени от по-възрастни и по-стари или от по-млади и по-слаби, от които не се страхуват, оставяйки се на обгрижване или тиранизиране. Техните брачни или извънбрачни партньори са изненадващо далеч по-стари или много по-млади от самите тях. Сексуалността е често изостанала. Тя се проявява по детински и игров начин в любопитство, онанизъм и дори в перверзно предпочитание към деца. Общото държане и специално лицеизразът, говоренето и останалата моторика имат детски облик. Дори и телесно тези хора също оставят впечатление, че са много по-млади от възрастта си.

От своя страна А. Якубик, като обобщава становищата на редица автори, е подредил синтетично чертите на инфантилните, както следва: 1) ниско равнище на организацията на емоциите, включващо изразените форми; 2) липса на способността за модулиране на емоционалните реакции (избухване, несъответност спрямо дразненето); 3) силна изразеност на емоциите; 4) бедност в разнообразието на емоциите, отговарящ на оскъден спектър на преживяванията; 5) неумение да се отлага удовлетворяването на влеченията и потребностите; 6) нененаситност на изискванията; 7) негодност за понасяне на отрицателни, силни и продължителни чувства в името на висши цели; 8) потребност от постоянни промени, говорещо за липса на „перспективни” цели; 9) съсредоточеност в настоящето; 10) изопачаване на действителността под влияние на чувствата.

Към тези две майсторски описания ще прибавим и някои мисли на O. Schwarz. Според него инфантилният в течение на целия си живот се намира в подготовка за навлизане в живота. Той живее извън, над, покрай света, но не и в него. Той е възпрепятстван да възприеме материалното, същественото. Към хората се отнася като към предмети. Нищо не се прави заради него самото, във всяка постъпка се вмъкват хетерогенни цели, които също биват измествани. В края на краищата не се осъществяват обективни действия, а само функциониране; налице са единствено нападение и защита. Основен белег на инфантилното поведение остава игровата съставка. При всяко действие акцентът пада върху суетата и престижа. Всъщност инфантилният няма реални цели, всичко е движение на празен ход, създаващо впечатление за неспокоен дух. Той никога не е в състояние да изпита радостта от обогатяване на света, радват го само собственият успех и удоволствието. Към всичко казано остава да прибавим ненаситната му алчност; от там и поговорката „За две джуджета светът винаги е малък”.

Критерии за зрелост. Пристъпвайки към обрисуването на зрялата личност. G. Allport припомня един отговор на Freud. Запитан на какво е способен здравият, той отговорил: „Да е годен да обича и да работи.” На същият въпрос, пак съгласно Allport, друг виден лекар отговорил: „Работа, любов, игра и почит към Бога”. По-нататък Allport се опира на едно проучване на Маслоу върху хора, постигнали себеосъществяване (себеактуализиране) като Линкълн, Джеферсън, Уитман, Бетхавен. У тях е налице: 1. Ефективно приемане на действителността и по-добри отношения към нея; 2. Утвърждаване на себе си, на другите и на природата; 3. Спонтанност или свобода от конвенционалност; 4. Насоченост към проблеми; 5. Вътрешна свобода, потреба от дистанцираност; 6. Независимост спрямо култура и среда, неподдаване на критика и ласкателство; 7. Постоянна, непресъхваща свежест на преценките и преживяванията; 8. Неограничен духовен хоризонт, занимания с дълбоката същност на живота и битието; 9. Социално чувство, състрадание и симпатии към ближния; 10. Дълбоки, но подбрани социални свръзки; 11. Демократичност, толерантност; 12. Етична сигурност за правда и неправда; 13. Лишен от агресия усет към хумор; 14. Продуктивност, мощ, индивидуалност, даващи отпечатък, на всичко сътворено от тях – от симфонии до правене на обувки.

Друго изследване на Ф. Барон върху „необидчиви” студенти би могло до се приеме като обогатяване на проучването на Маслоу. Главните им отлики са следните: 1) плодотворна организация на целенасочения труд; 2) конкретно възприемане на реалността; 3) етичност; 4) приспособимост към другите и към себе си.

Като обобщава проучванията на качествата, характеризиращи зрялата личност, самият Allport Предлага шест критерия:

  1. Силно разширен „зелбст”, което ще рече добруването на другия да е толкова важно, колкото и собственото;
  2. Да бъде в състояние да общува „топло” с хората както в интимните, така и в неинтимните срещи;
  3. Да притежава емоционална сигурност и да е в състояние да я утвърждава;
  4. Да може да възприема, мисли и действа с удоволствие и обич в съгласие с действителността;
  5. Да бъде годен за обективиране на своя „зелбст”, да е самокритичен и с усет за хумор;
  6. Да живее в хармония с един обединяващ мироглед  (гл.12).

В американското ръководство по психиатрия психичната зрелост е очертана с усет за вътрешна кохезия, вследствие на което индивидът няма повече нужда да се пита кой е той; съвсем наясно е какво иска и с какви способности разполага в жизнения си път. Той постига рано жизнен стил. Който може да поддържа продължително. „Зрелият, пише R. Cox (9), е здраво закотвен в действителността, топъл и със загриженост за другите, с готовност за даване, продуктивен в труда, с нагласа за отговорност към малки и големи социални групи, с развита система от ценности и издръжливост спрямо стресове” (с.223).

Тук сме склонни да направим едно малко отклонение към въпроса, дали има определена възраст, гарантираща зрелостта. Съвременните правни и политически норми приемат твърде ранна възраст – 18-20 години, но всеки сериозно мислещ човек е наясно, че в тази възраст зрели хора има само по изключение. Не случайно Speer пише: „Старите римляни наричаха някого мъж едва на 40 години. Ние също смятаме, че тази възраст е истинската зрелост”. Други с право смятат, че за зрелост можем да говорим тогава, когато човек е достигнал способността да слуша и следва своя вътрешен глас – съвестта.

Трябва да отбележим, че зрелият човек е обрисуван и от Епиктет в неговия „наръчник по нравственост”. В гл. 48, където философът обосновава тезата си, че щастието можем да търсим само у нас самите, той пише: „Отличителните черти на онзи, който напредва (преуспява), са: той не упреква и не хвали никого; не гълчи никого и не говори нищо за самия себе си, че представлява нещо или пък знае нещо. И ако бъде възпрепятстван или забавен от нещо, причината за това той вижда в самия себе си. Ако пък някой го хвали, той вътрешно се присмива на онзи, който го хвали, ако пък някой го укорява, той не се защитава. Той се разхожда бавно и отмерено, както се движат болните, и се пази да не разрани (раздвижи) нещо от ония неща, които се възстановяват, преди да са се стабилизирали. Той е Прогонил напълно всички желания от себе си и е ограничил нежеланието си в/у това, което е противоестествено и принадлежи към онова, което не е в наша власт.”

Причини. Инфантилизмът може да бъде или органичен, или психогенен. Органичният се дължи на прекарани заболявания на главния мозък, включително епилепсия, на заболявания на жлезите с вътрешна секреция, особено хипофизата, както и на прекарани психози в ранното детство. Психогенният често се отдава на свръх протекция от страна на родителите, на липса на съответстваща на развитието среда, например продължителен престой в болници, ясли, детски домове. Но и на семейството не винаги се удава осигуряването на развитие до психична зрелост. На тази опасност е изложено главно свръхпокровителстваното дете. За причина се смята преди всичко майката, която несъзнавано действала чрез пресилена близост с детето и така го изолирала от естествената среда. Интересна е мисълта на H. Leschanowsky, че ако свръхпротекцията има доминиращо естество, то последицата е инфантилизъм с черти на подчинение; ако е била снизходителна, инфантилният ще бъде тиранично-агресивен. Особено внимание се обръща на своевременното откъсване от майката. Както се казва, някои хора късно или никога не могат да се отделят от „пъпната връв”, взета в преносен смисъл. Това се отнася предимно за мъжете. Психоанализата смята, че достигането на зрелостта е свързано с правилно решение на ранните сексуални конфликти.

Неразрешаването им обуславяло „фиксиране” на либидото и неговата регресия, проявяваща се във възвръщане към ранни поведенчески стереотипи. От своя страна E. Bleuler говори и за семеен инфантилизъм. Едно продължително боледуване може да предизвика преходно инфантилизиране, изчезващо с оздравяването. При натрапливата невроза инфантилизмът се проявява в черти на магичното мислене и ритуали, а при хистерията – във внушаемост, чувствена неустойчивост, безотговорност. Преждевременното влизане в училището също може да бъде инфантилизиращ фактор. Той може да бъде и чисто конституционален – едни хора узряват по-бързо, други – по-забавено. Leschanowsky (без да предлага примери) смята, че има популации, където инфантилни черти се приемат като норма.

Не е трудно да се докаже, че инфантилизмът предразполага към различни абнормни реакции и развития. Още E. Kretschmer отбелязва, че биологичните задръжки на пубертетното развитие имат съществено значение за формирането на много по-късно настъпваши неврози. Незрелостта е още източник на склонност към облягане в/у различни авторитети и съответно подчинение. Богат разбор на поведението  на инфантилната личност направи J. Birtchnell в студията си в/у състоянието на зависимост, което той разглежда като проява на дефект в човешкото съзряване. Инфантилните се привързват здраво към някои социални групи, в които търсят чувство за сигурност, идентичност, преклонение пред един силен водач. Те отбягват заучаването на нови  умения за преборване с неуспехите. Още по-съществен е неутолимият им глад за външно признаване, одобрение, обич, т.е. чувства, на които те самите не са способни. Не случайно хората ги преценяват като егоисти. Не са редки и наркоманните им увлечения, където веществото е заместник на отхвърляща ги личност. Те имат потребност да се възхищават на някого (нагласа за гледане отдолу нагоре). Други автори са склонни към още по отрицателни оценки. Така етнологът K. Lorenz пише: „Човек, застинал в инфантилно състояние поради изоставане в съзряването на нормите на социално поведение, става неизбежно паразит”. У тях изчезват съзнанието за отговорност и усетът за ценностите. Освен че не усещат истинските ценности, те също не развиват съзнание за отговорност. Затова не бива да смущава мисълта на Хобс, че престъпникът не е друго освен израснало на ръст дете.

Наблюдателни хора са долавяли известни свръзки между личностовата незрелост и някои професии, респ. склонности. Така например в изразността на много детски лекари се долавя нещо детско. Същото се отнася и за някои учители. Вероятно в тези случаи са налице не толкова вродени черти, колкото последици от идентифициране с предмета на професията. И обратно, има професии, нетърпящи инфантилни черти: политици, висши офицери, свещеници, съдии, индустриалци, търговци. Но както отбелязва E. Speer, един държавен изпит, докторската диплома, рангът и титлата на университетски преподавател не са доказателство за зрелост на личността. Добре познати са инфантилните черти у проституиращите. Най-вероятно те са фактор, улесняващ попадането на подобни жени в такава прослойка. В своята дисертация върху извънбрачната раждаемост С. Попова установи, че у такива „майки” липсва „необходимата физиологична, психична и икономическа зрелост”. Има схващания върху т. нар. психосоматични болести, съгласно които телесната проява на конфликта е начин на отреагиране на инфантилния, който няма друга възможност за изразяване на вътрешните си напрежения освен превръщането им в телесни симптоми.

Би било неправилно обаче, ако очакваме, че инфантилизмът създава единствено душевни недъзи. Напротив, в немалко случаи детското у нас е един положителен фактор, подтикващ към високонравствени постъпки, ентусиазъм, а дори и творчество. Нима Дон Кихот не е малко инфантилен? Оценявайки такива положителни страни, E. Kretschmer пише: “Трайно съществуващите частични младежки черти не са само увеличен конфликтен материал, но още и силни социални предимства. Продължителната духовна жизненост и въображение, насищани с познания и житейски опит, който често намираме в областта на гениалното, съвпадат често с отделни детски черти, така както е и с трайния чар на по-зрели жени”.

W. Bloch обобщава: “Колкото повече детско има у човека, толкова повече той е действителен човек”. Такъв човек остава за цял живот достъпен за новото.

Статията е публикувана в сп. „Психосоматична медицина“, т.1, бр.2, 1993 г.
Книгописът съдържа 16 източника.

 

Оставете коментар


* Името, Имейла и Коментар са задължителни
*
Поддръжа се от Студио Кипо