Докторът, който ни учи да се разбираме

У нас все още няма психоаналитици, казва доц. Тома Томов

Екатерина Генова

фотоколаж: Боби Николов

На една от тихите улици в центъра на София попадам на място, каквото не съм подозирала, че вече има в България. На три съвременно обзаведени етажа е разположен дневен център за психично здраве, който предлага възможности за общуване, храна и други услуги на психично болни хора. На последния етаж е кабинетът на доц. Тома Томов, който заедно с още трима свои колеги обслужва като психиатър тази групова практика. Доц. Тома Томов е ръководител на Катедрата по психиатрия в Медицинския университет. Работил е като консултант на Световната здравна организация в Танзания, член е на Британския колеж на психиатрите. Доц. Томов има двама синове. Единият учи високотехнологична медицина и молекулярна генетика в САЩ. Другият живее в Австралия и се занимава с изкуствен интелект. Причина за пръсването им в двата края на света са техните съпруги. Иванка Томова, съпругата на психиатъра, е филолог, една от известните преводачки на английска литература. Съветът, който доц. Томов препоръчва на всички, е ако мнението ни се разминава с това на другите, да се съсредоточим към своя принос за разминаването. А не веднага да вменяваме вина на другия.

НА „ВИЕ“

Доцент Томов, добри ли са възможностите за достъп до психиатрично лечение у нас? Ако някой смята, че има проблеми с психичното си здраве, към кого трябва да се обърне?
Вече има развитие в областта на психиатричните служби. Нарицателното „4-и километър“ никога не е било вярно като единствено място за такива болни. Има два вида психични болести – чести и тежки. Тежките засягат под 1 процент от хората, а специалистите, преминали през общо медицинско образование, не са подготвени за тях. Българското медицинско образование трябва да подготвя непсихиатричните специалности да се справят с големия брой случаи на чести болести, както е навсякъде в Европа. Те обхващат между 20 и 25% от населението, което е висок процент. Във връзка с присъединяването на България към ЕС е направена констатацията, че психиатричното здравеопазване в България е тежко изостанало и е пречка да станем част от този съюз.

Една от причините не е ли тази, че не знаем към кого да се обърнем?
Целият опит на българите с ходенето на лекар ги учи, че медицината е за организма, а не за човека, и не помага, когато имаш страхове и притеснения от това, че животът ти с най-близките не върви. Много българи решават проблемите на взаимоотношенията не като постигат емоционална зрялост, а с помощта на екстрасенси, гледачки и други хитреци, които злоупотребяват със склонността към зависимост. Те им казват: „Слушай ме и ще се оправиш“, и им взимат парите.

Много ли са самообявилите се психоаналитици у нас?
Думата „психо“ събужда у хората сляпа вяра. В България няма правоспособни психоаналитици. Самият аз съм в процес на обучение. Психоанализата има специфични техники и се прилага за хора, които нямат симптоми и не се разпознават като психиатрични случаи. Психоаналитичната психотерапия е нещо различно и тя се практикува и у нас от хора, преминали през курсове и обучение. Съществуват асоциации на различните психотерапевтични общности, които имат договори с международните асоциации и внасят обучение, както и право за издаване на сертификати. Такова сътрудничество имаме например с Английския институт по фамилна терапия. Психотерапиите се концентрират върху страха, срама, разрушителните емоции. Тези емоции възникват към хората от най-близкия кръг от човека – майка, баща, син, дъщеря, съпруг, съпруга. В София има поне 100-ина психотерапевти, които работят с основание и право. България все още няма закон за психотерапията и закон за психичното здраве. Знае се, че с човешките права на психично болните се злоупотребява. Тежко засегнатите не получават квалифицирана рехабилитация и „плащат“ за загубените си социални умения с поставяне в изолация. Обществото не е склонно да отдели бюджет за техните потребности, защото нагласите към тези хора са, че са опасни, извратени и виновни, че са болни. Това отношение попада под рубриката „стигма“. От 10 години в Европа се развива широка кампания за дестигматизация. На нас непрекъснато ни подсказват по политическа линия, че психичната болест трябва да бъде дестигматизирана и в България и че е нужно ново отношение към нейните жертви. Само лекарите не могат да се справят с психичните болести, имаме нужда от сътрудничеството на общностите в градове, квартали и кооперации, които да не отбягват тези хора, а да ги приобщят.

Какви са методите за ресоциализация, прилагаме ли ги у нас?
Приема се, че тези хора могат да живеят качествено при толерантно отношение към тях. Грижата за всеки болен трябва да се осигурява при възможност от един и същ служител дълго време, терапевтичната връзка има възлово значение за стабилното състояние. Един социален работник обикновено води 30-40 различни случая. Основното, от което имат нужда болните, е да работят. Много е важно на тези хора да се признае правото на лично пространство, на самостоятелна стая. Всеки би се разболял, ако не може да остава насаме със себе си. Сега техният живот в болниците и в домовете е като в казармата – непрекъснато са пред очите на останалите. Ресоциализацията включва и създаване на клубове, светски места, в които те се чувстват сред свои, могат да се нахранят.

Генетично заложени или придобити са психичните заболявания?
И едното, и другото. Тези заболявания не са свързани с един ген с голям ефект, а са свързани с много гени с малък ефект. Опитите да се поставят под контрол чрез проследяване на наследствени тенденции засега не дават практическа полза. Факторите, които отключват заболяването, са свързани с трудностите, които си създаваме при съвместното живеене.

Не умеем да общуваме и това поражда болестите ни?
Да. Много от психотерапиите успяват да преодолеят тези неблагоприятни обстоятелства, като научават пациентите да назовават преживяванията, а не да ги „изиграват“ с организма си. Силата на всички психотерапии е словото – да назовеш проблема и да го поставиш под контрол.

Излиза, че ако човек е в стрес или тревожност и сподели проблемите си с най-близките, той се самолекува.
Абсолютно вярно. Целият спектър на честите психични заболявания има своето решение в междуличностните отношения. Когато се смяташ за негоден или провален, е важно да има кой да ти каже обратното. В нискоцивилизованите общества всеки има своя версия за всичко и няма готовност да проверява и коригира тази версия в разговори с други хора. У нас всеки идва със самочувствието на месия и пропуска да отчете, че всеки друг също поставя начало на ново летоброене.

НА „ТИ“

Защо един човек става психиатър, не е ли натоварващо?
Психиатрите са любопитни към другите хора. Ние имаме достатъчно смиреност и допускаме, че освен собствените ни гледни точки за света, има и много други, които са интересни.

Успяваш ли да оставиш проблемите на пациентите пред вратата на дома си?
Невинаги. Когато някой пациент е направил опит за самоубийство или е бил агресивен към други, или е убил, това те вълнува.

Кога ще придобиеш правото да правиш психоанализа?
Когато приключи моята собствена анализа. Вероятно имам още две години. Обучението се провежда извън България. Има международен институт, в който се кандидатства, след това различните фази на обучение се правят на различни места.

Какво повече ще можеш да правиш, когато се изучиш?
Ще мога да правя анализа, т. е. да прилагам метода на свободните асоциации. Това е техника, въведена от Фройд. Инструктираш болния да назовава всичко, което му дойде на ума, което е много трудно. Психоаналитикът остава извън полезрението на пациента, който е на кушетка. Една от целите на тази процедура е да те върне в развитието ти назад, за да изследваш начина, по който си се справил със зависимостта от родителя, с която всеки се ражда. Човек трябва да се справи с тази зависимост, което е много сложен процес. В нашето детство ние намираме решения на различните етапи от своята зависимост.

Източник