Ще разкажа историята на живота ми с тежката психична болест, която имам. Моята диагноза е параноидна шизофрения. Тя бе поставена пролетта на 2003 година, след първата ми криза…
Спомням си студентските години в университета във Велико Търново. Бях на 19 години, за първи път далеч от дома и зоркото родителско око. Имах възможност необезпокоявано да се впусна в любовта. Годините бяха 1972-74. Бях стройна, с дълга гъста черна коса, виждаща живота в розово. Пред мен бе целият ми живот…
Разболях се на около 22-23 годишна възраст, след моя развод. Въпреки заболяването ми съм работил пет години в БНТ, отдел разработки на нова апаратура, и на още няколко места…
Роден съм на 30.06.1967 година в София. Почти целият си живот съм прекарал тук. Когато бях на възраст 5 години, това беше времето, когато се чувствах най-напрегнат. Баба ми ме учеше да чета и да пиша на български и да говоря на френски…
През 1996 г се скарах с приятелката си, почувствах се много зле. Изпаднах в остра психоза, нямах желание да общувам, светът ми се виждаше черен, не бях способен да извършвам никаква работа, през главата ми минаваха мисли за самоубийство.
Всичко започна с това, че исках да стана художник и взех 500 лева от дядо ми и баба ми за билет за Канада. Мислех да ходя при чичо си в Америка. Само че се отказах, защото изпаднах в потиснатост и накрая се разболях…
Много ми е трудно да се връщам в спомените си към началото на моето заболяване. Съжалявам, че съм допуснала да бъда толкова лекомислена и съм причинила много болка не само на себе си, но и на близките си хора.
Аз получих невроза малко преди да навърша 14 години. Беше след един тежък побой, който моят баща ми нанесе, с ритници и блъскане на главата в гардероба. Няколко дни по-късно започнах да се чувствам странно. Имах нервно напрежение, тъга и едни мисли, които от тогава до днес се появяват в периоди на влошаване.
Аз се сблъсках с психичното страдание вследствие на стреса, който получих поради неизбежността от операция на коляното. Бях 22 годишна. Обичах да ходя пеша, да тичам и да танцувам. Страхувах се дали след операцията ще мога отново да правя това.
Часовникът звъни в осем, продължавам да лежа. Спирам часовника. Обръщам се на другата страна и продължавам да спя. На няколко пъти поглеждам часовника и продължавам да лежа.
“Духът не убивайте”, е казано в евангелието. Да се поддържа духът жив помагат природата, църквата, културата и постите. След едни големи пости получих кръвоизлив в стомаха и много нисък хемоглобин. С кръвопреливане и медикаменти ме излекуваха добри български лекари, но изпаднах в тежка депресия.
По време на пуберитета, през 1970 година, дъщеря ми И. получи много окосмяване, предимно по лицето. Започнахме да й правим различни изследвания, за да разберем на какво се дължи това. Оказа се, че има кисти на яйчниците и следва да й се направи операция в ендокринологията, след което да се премахнат космите…
Обичах разходките покрай реката и обичах да чувам ромоленето на водата, която разгневено бързаше към устието си. Шумът от разлетите води се чуваше надалече и обичах момента, в който се придвижвах към реката и момента, в който дочувах точно този плисък на водата.
Мило мое дете, винаги съм те обичала. И винаги, където и да съм, ще те обичам! Ти не си виновна, че ти се падна майка, която обявиха за “болна”. Не си виновна, че, откакто се помниш, съм все такава, много ми се искаше да ме помниш преди това.
Роден съм в София. Баща ми беше в преуспяваща професия и съм живял богато и добре. Детството ми премина добре. Често ходех на море. Често се разхождахме в планината. Когато се връщаше от командировка в чужбина, баща ми носеше скъпи и интересни играчки. Бях отличник.